Подкрепата по време на моето раждане


 

Автор: Свилена Друмева

 

Казвам се Свилена Друмева. Родих на 11.01.2015 г. и вече повече от 5 месеца се радвам на малкото си съкровище и заедно откриваме новия свят. Моят разказ започва още преди да забременея. С плануване на този момент, аз бях осеяна със страхове и си задавах хиляди въпроси, на които никой не можеше да ми отговори. Чудото се случи и още след положителния резултат в главата ми се породи съмнение, че няма да се справя с раждането, че много ще боли или пък че ще се появят хиляди усложнения. Все най-лошото…

 

С моя акушер-гинеколог обсъждахме какво ли не, но раждането беше нещо като тема табу. Мисля, че повечето процедират така, защото „всичко се случва“ и е несериозно да се планува от рано. Разбира се аз и таткото искахме да знаем всичко от самото начало. Четяхме, питахме, интересувахме се, но все ни убягваха ключови моменти.

 

И ето, дойде деветия месец и мен ме обзе огромно безпокойство. От самото начало исках да родя естествено и четях много по темата. Моят лекар казваше само така – „Спокойно, всичко ще бъде наред“. Аз обаче исках подробности, детайли. Исках процесът на раждане да ми бъде описан от-до! Питах жени, които са раждали, дори мама – никой не ми даде изчерпателно описание. По-късно разбрах защо 🙂

 

Бях запозната с раждането до толкова, до колкото да разбера, че моментът настъпва. Сестра ми роди година преди мен и каза така – „Много по-лесно е, отколкото всички казват“. От една страна ме успокояваше, но от друга не ми стигаше. И ето ме сега – родила и готова да споделя подробно тази така важна за всяка жена информация.

 

Терминът ми бе определен за 31.01. Бебо се роди 20 дена по-рано. На 10.01 цял ден бях обзета от съмнения и предчувствие, че ще родя днес! Имах особено напрежение в кръста, което не бях изпитвала до този момент. Все ми се лежеше, бях изморена, неспокойна… Не звъннах на лекаря си, защото въпреки всичко, ми се стори, че е прекалено рано. В този ден мъжът ми си остана в къщи, с извинението, че не се чувства добре и не може да отиде на работа (предчувствието му е било по-силно дори от моето). И така денят минаваше, но нищо не се случваше до 20:00 часа, когато ставайки от леглото, за да отида в банята, водите ми изтекоха. Как разбрах ли? Лесно се разбира. Просто огромно количество вода се стичаше по краката ми (и продължи да се стича дълго след това).

 

Погледнах мъжа ми и му казах – „Водите ми изтекоха“. Никога няма да забравя този момент, в който погледите ни се спряха втренчени един в друг и пълни с вълнение! Сякаш времето спря, точно като в забавен филмов кадър! Той ме попита дали съм сигурна, но сам се увери в това, когато видя, че цялата съм мокра 🙂

 

Веднага позвъних на акушер-гинеколога си. Гласът ми трепереше и се разплаках. Казах й, че водите ми изтекоха, а тя (с най-спокойния глас на света) ме попита – „Защо плачете?“ Аз й казах – „Страх ме е!“. Тя ми каза, че няма от какво да се страхувам и да тръгваме към болницата. Взех си бърз душ и потеглихме. Много вода изтече по пътя. Междувременно реших, че трябва да уведомя всичките си роднини и приятели (че и те да не спят цяла нощ).

 

Пристигнахме. В родилното отделение ме посрещнаха изключително добре. Всички ме обградиха с внимание. Мъжът ми бе до мен абсолютно във всеки един момент!Подготвиха ме и провериха колко сантиметра разкритие имам. Нула! Акушерката каза, че ще почакаме доста. Междувременно ми направиха няколко прегледа и потвърдиха, че на този етап раждането ще протече естествено. Настаниха ме в стаята. Сложиха ме на тонове и зачакахме. Времето минаваше изключително бързо. Контракциите започнаха. Аз съм изключително сензитивен човек и всички разбраха това. Оказа се, че усещам и най-малките контракции по доста болезнен начин. Самите контракции представляват болка, досущ като тази по време на месечен цикъл, но сякаш ритмична, през точно определен интервал от време. Лекарката дойде да провери до къде е стигнал процеса и констатира 4 см разкритие.

 

Тогава бе моментът за епидуралната упойка, която аз пожелах. Заведоха ме в родилната зала, където ме чакаше анестезиологът. Постави ми първата доза от упойката и в този миг спря да ме боли. Отново ме включиха на тонове. Макар и без чувство за болка, усещах всяка една контракция, всяко едно свиване на матката си. Това беше добре. Втората доза от упойката трябваше да ми бият на 8 см разкритие, но моментът премина. От първата доза разкритието ми много бързо се увеличи и без да се усетим стигна 10 см. При такова разкритие няма време за повече упойка, защото раждането започва.

 

Когато лекарката ми установи 10-те см разкритие, секунди след това започнаха напъните! Бебето сякаш ме натискаше и искаше да излезе, проправяйки си път през мен. Акушер-гинекологът ми много подробно ми обясни как трябва да дишам, когато усетя напън и как да напъвам. Поемам дълбоко въздух, задържам и в този момент вместо да издишам, аз трябваше да напъвам, като съсредоточа напъна си във влагалището, а не в главата си. След третия опит усвоих тази техника и се почувствах по-сигурна от всякога! Моментът на напън беше изключително болезнен за мен. Ясно е, че действието на упойката отдавна бе преминало.

 

В родилната зала ме бяха наобиколили много лекари. Две акушерки, санитар, акушер-гинеколога ми, анестезиолог, неонатолог и хирург. Мъжът ми бе до мен през цялото време!

 

Часът беше 01:40, а датата 11.01.2015 г. Раждането започна с все сила и единствената мисъл в главата ми беше-искам да видя детето си! Всички около мен ме напътстваха какво да правя, кога да дишам, кога да напъвам и ме окуражаваха. Акушер-гинекологът ми през цялото време повтаряше – „Браво, справяш се отлично“. Цялата ми енергия и сили бяха съсредоточени в това да напъвам по правилния начин. Първият напън бе много слаб от моя страна, не ми достигна сила. Вторият го изпуснах и издишах, на третия пак се отпуснах и всеки следващ ставаше все по-болезнен. В един момент изкрещях така, както никога не съм крещяла – „Не издържам, не мога!“ А моята прекрасна лекарка ми каза – „Можеш!“. Погледнах мъжа ми, прочетох спокойствието в очите му и си казах – „Мога“.

 

В 01:50 Борис бе на белия свят. Никога няма да забравя какво изпитах в момента, в който той се роди. Първо сякаш си отдъхнах много продължително. Изпитах благодарност, още повече сила, макар да бях безкрайно изтощена и най-голямата любов на света! Когато му чух гласчето, се отпуснах спокойно. Мъжът ми ме прегръщаше, целуваше и поздравяваше за героизма. Болеше много, но за тези 10 мин болка са нищо, пред цялата тази незабравима емоция.

 

До ден днешен се шегуваме с моето раждане. Мъжът ми все разказва, как докато съм раждала и съм се държала за дръжките на леглото, съм щяла да ги отскубна и съм движила цялото легло така, че почти съм потеглила с него извън родилната зала 🙂 Но никога не забравя да спомене какъв герой съм била и как още повече ме обича, след като е бил свидетел на това, което мога!

 

А щом аз го мога, може го всяка жена!

 

Успех на всички бъдещи родилки и нека силата и любовта бъдат с вас!

 

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *