За силата на майчината природа и сблъсъка й с модерния свят 1


 

Автор: Милена Младенова

 

Вече съм на 44. Казвам се Милена. Първото си момче родих, когато бях на 40. До 38-мата си година бях стигнала до извода, че явно няма да имам късмета да стана майка и да имам семейство. Бях се отдала изцяло на творческата си професия, докато не срещнах Тодор. Любовта ни окриляваше и след по-малко от година той ми сподели колко много желае да има семейство – жена и деца. Погледнах го съвсем скептично и му казах, че съм на 38 и не мога да му обещая деца, ако иска може да потърси някоя по-млада жена…Тодор замлъкна.. наложи се да му обясня, че не съм болна от нищо, напротив чувствам се в чудесно и физическо и психическо здраве, но просто отдавна вече не съм нито на 20, нито дори на 30… След минута мълчание той заяви – „искам семейство с теб! Ако Господ е рекъл ще имаме деца“. Тези решителни думи ми дадоха нужната сигурност и спокойствие и съвсем скоро, на годишнината от запознанството ни забременях. Бременността течеше леко и приятно и ми позволяваше да си довърша започнати проекти, да направим успешен ремонт на къща и да върша всички обичайни неща. През цялото време, обаче, не успях да разбера какво трябва да прави една жена, когато има бебе. Само допреди година бях живяла с мисълта, че най-вероятно не ми е писано и не го заслужавам. Бях се настроила да живея сама… с работата, пътуванията и приятелите си. Чувствах се много неподготвена и се лутах в търсене на отговори – от това как изглеждат първите грижи за бебето, от какво ще има нужда, какви да са покупките за него до тайните на пренаталното общуване и чудото на раждането… Тогава приятелка ми препоръча училище за бременни, на което побързах сляпо да се доверя и се успокоих, че там ще науча всичко необходимо, за да стана най-добрата майка.

 

Уви, веднага след раждането си установих огромни разминавания между моите усещания, които започваха да се събуждат, и внушаваните ми модерни разбирания за майката – не е нужно да се ражда – има секцио, не е нужно да се кърми – има чудесно адаптирано мляко, всичко трябва да става под час всеки ден – за да има дисциплина, по-добре да спи в отделна стая от първия ден. Слава Богу интуицията ми ме заведе в Арт Йога студио „ЯНТРА“, където посещавах редовно и с голямо удоволствие практиките по йога за бременни. Те дадоха голямо спокойствие и подготвяха тялото ми за най-важното в живота на една жена – чудото на раждането! Чувствах се чудесно и неусетно настъпи дългоочакваният миг. Да – миг! Всичко стана толкова бързо – 20 минути, след като бях влязла в болницата се появи моят Александър! С малко окситоцин, малко епидурална упойка, малка епизиотомия и няколко неумели напъни. Самочувствието и радостта от бременността ми се замениха от неувереност, безпокойсво и страдание.

 

Не можах да закърмя, мислех, че нямам кърма. Всъщност не знаех как – след цялото ми училище се чувствах безпомощна. Беше ми обяснено, че съвременното адаптирано мляко е обогатено, полезно и дори по-ценно от майчината кърма, която е нужна само в малки количества, като антибиотик, също и как даването на АМ ще ми даде свобода да излизам, да водя активен социален живот, да си доспивам. Започнах да давам АМ, някакви чайчета, да се изцеждам, за да си разширя каналите. Правех всичко под час и по указанията от училището, докато бебето ми плачеше и видимо страдаше, както и аз, а и всички около нас. На втория месец захвърлих записките и намерих телефона на Ла Лече Лига. У дома дойде Ива и с голямо спокойствие и търпение ме окуражи да кърмя. Знаех, че това е верния път и искам да се справя. Преодолявах болката и безсънието, само за да видя усмивката и спокойствието на моето прекрасно бебче. Опитах се да поправя фалстарта. Моето бебе растеше здраво и неусетно стана моето момче. От многото си притеснения не можах да се нарадвам на вълшебните бебешки моменти. Още страдам и се чувствам виновна за това. А толкова исках да бъда най-добрата майка.

 

С Тодор много пъти сме говорили за второ дете, но аз си мислех, че над 40 години ще е по-скоро неразумно, че това е голяма отговорност, с която трудно бихме се справили. И така до миналото лято. Имах много притеснения от всякакъв характер, чувствах се несигурна във всичко, докато един ден ми попадна мисълта на Далай Лама – „Ако чувстваш, че всичко по пътя ти се обърква, то значи нещо ново търси да намери място в живота ти“. Хареса ми, но се чудех какво би могло да се намества в моя объркан живот? След като месечният ми цикъл закъсня с повече от месец си помислих, че съм получила хормонално нарушение от притесненията си. Реших за всеки случай да проверя с тест за бременност преди да съм тръгнала по лекари. Видях двете чертички и внезапно всичките ми притеснения ме напуснаха. Дори и за миг не се притесних дали ще се справя и как ще стане това. Почувствах окрилена и щастлива. Явно Господ ми даваше втора възможност, бях щастлива, че моето момче ще стане батко. Приех го като най-големия си подарък! Подарък, който щях да чакам за 44-тия си рожден ден!

 

Позитивното ми настроение не ме напусна през цялата ми бременност. Този път знаех, че искам абсолютно естесвено раждане и захранване за бебето – най-доброто, което може една майка да даде. Разбира се пак започнах с йога практиките, но този път посещавах и всички полезни курсове за пренаталното общуване и естественото раждане, организирани от Роси в Арт Йога студио „ЯНТРА“. Там чух за Олга Дукат и в сайта „Естествени идеи“ прочетох нейната вдъхновяваща история за невероятното и трето раждане по пътя към къщи с помоща на опитна акушерка. Един ден, след релаксиращата практика по йога дойде и Маги Пашова, чието присъствие и познания бяха впечатляващи. Побързах да си взема безкрайно полезната и книга за храненето на бебето и да прочета нейната история в сайта на Naturelita.

 

Общувах с позитивно настроени бъдещи майки, насроени също като мен за естесвено раждане. Вместо да си давам парите за безумни училища за бъдещи майки, прочетох добре подбрана полезна информация в нет-а, взех си и няколко полезни книги за бебето, за общуването с баткото и др. Най-ценното за мен беше, че вече имах увереност в себе си и че се настройвах за едно прекрасно раждане, както и се случи. Бях помолила д-р Ковачева от 1-ва АГ болница „Света София“, при която родих и Александър, че този път искам съвсем естествено раждане – без окситоцин, упойки и др. Тя ме увери, че ще бъде така, но се притеснявах дали в болницата ще изчакат пъпната връв без да я прережат докато пулсира, дали ще измият верникса на бебето, дали ще ми дадат бебето да засуче веднага? Исках всички тези съвсем естествени, но май доста позабравени неща да се случат на мен и моето бебе, но знаех, че в болниците не обичат прекалено много изискващите майки.

 

Изненадах се да видя точно обратното. На фона на многобройните оперирани майки се оказа, че д-р Ковачева, акушерката Роси, стажуващият доктор и целият персонал на болницата бяха не по-малко въодушевени от мен за моето естествено раждане. Сякаш и те бяха зажаднели за нещо истинско и искрено и съжалиха, че има много майки, за които раждането е като задължение, което отмятат с едно секцио, болницата им е като седмичен хотел с безплатно АМ, кърменето им пречи да спят и прочие… С професионалната си подкрепа и позитивното си отношение към мен те опровергаха мнението, че болниците са настроени единствено комерсиално и гледат на родилките като на конвейр за бърза и добре платена операция. И най-вече – дадоха ми финалния щрих към този момент на щастие, за който се подготвях дълго и чаках с нетърпение, за което съм им безкрайно благодарна.

 

Стигнах до най-съкровената част от моя разказ. Предисторията и съвсем естественото и продължение показва единствено, че всяка от нас изминава собсвения си уникален път към щастието да бъде майка.

 

Д-р Ковачева трябваше да ме прегледа в четвъртък в кабинета си, където следеше бременноста ми. Оказа се, че няма да има възможност и ме помоли да отида на другия ден в болницата, по възможност сутринта. Съжалих, защото в петък обичах да ходя на йога и трябваше да я пропусна. Все пак отидох преди обяд в болницата, като си правех сметка, че ще имам време след това да свърша няколко задачи, които си бях набелязала. За първото ми раждане отидох в болницата с пълно разкритие и сега докторката ме беше помолила да отида по-рано по възможност, защото при второ раждане всичко става по-бързо. Е, когато на прегледа установихме 6-сантиметрово разкритие всичко си дойде на мястото. Забравих за деловата си програма и се отдадох на приятното усещане за скрошната среща с моето прекрасно бебе. „Съвсем малко окситоцин и ще ускорим нещата!“. Отказах на д-р Ковачева. Исках да се насладя на този вълшебен миг на очакване.

 

Докато приятелка ми донесе наскоро приготвената чанта за болницата, аз подписвах страница след страница от нужните документи. Облякох си удобна нощница и се заразхождах из празния коридор на предродилна зала. Следобедното слънце влизаше през един прозорец в ъгъла и там поспирах за малки почивки. Затварях очи, попивах топлите слънчеви лъчи и ги пращах при моето бебе, за да го упътят и да му помогнат да пристигне бързо и леко в нашия свят. Правех винтообразни движения с китките и стъпалата, за да му подскажа и движението, което ще го улесни. Нямах болки. Спокойствието, приповдигнатото ми настроение, йогата и доверието което получих в болницата предопределиха добрия развой. Контракциите зачестиха и когато станаха болезнени легнах. Бях близо до пълното разкритие и се съгласих с д-р Ковачева, че е време да спукаме околоплодния мехур, за да изтекат водите. Попитах я плахо дали ще може да изчакаме пъпната връв да спре да пулсира преди да я прережем. „Да!“ – сякаш това беше съвсем естествено за нея. Чувствах се в сигурни ръце и спрях да мисля, отдавайки се само на усещанията.

 

Записвахме тоновете на бебето и трябваше да съм легнала, т.е. нямах възможност да се движа, за да облекча болките, които бяха вече доста силни. Между тях обаче поемах глътка въздух и си представях как всяка следваща болка ме доближава до най-жадуваната прегръдка – тази с моето бебче. Докато се чудех колко време ще е нужно за това вместо болката усетих напън отвътре, веднага последва втори и целия екип се засуети, за да ме преместият на родилното легло. Акушерката Роси приклякаше до мен и се шегуваше, че ще хване бебето ако излезе. И въпреки, че това звучеше успокоително, успях да се добера до дръжките за трети, последен продължителен напън… За секунди усетих движението му – как излезе главичката, след нея и раменете и ето го целия – вече лежеше на корема ми и го прегръщах – моят прекрасен Калоян! Сякаш наистина дойде по една съвършена слънчева спирала, без да ме заболи, без да ме разкъса, без помощта на каквито и да било интервенции. Усмивката от шегата на Роси още стоеше на лицето ми и се преля в безкрайна, широка и щастлива усмивка. Миг на пълно щастие и удовлетворение, миг, наситен с освободения от мен окситоцин – хормонът на любовта… Роси ми даде да пипна пъпната връв, за да се уверя, че е спряла да пулсира и едва тогава я преряза. След минутки донесе Калоян повит, но още леко мазен от верникса, и ми го подаде да го закърмя. Прекрасен момент – лакомата малка устичка погълна първите глътки безценна коластра! Има ли нещо по-велико от чудото на раждането?

 

Стори ми се, че само аз кърмех бебето си в болницата. Нарекоха ме „еко-майката“ с естественото раждане, а Калоян беше „еко-бебето“. Почти нямаше някой от персонала, който да пропусне да дойде при нас и съвсем искрено да ни се възхити. Сякаш най-естественото в нашата женска природа вече е станало крайно неестествено. Щастлива съм за всеки миг, който не проспах под опияняваща упойка и за всяка болка и безсънна нощ довели блажена усмивка на лицето на моето кърмено бебе.


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

One thought on “За силата на майчината природа и сблъсъка й с модерния свят