Как да се подготвим за бебето и защо раждането е (предимно) наша отговорност


 

Автор: Катерина Антонова

 

Раждането на дете, при това не само на първото, а и на всяко следващо е невероятно, вълнуващо, променящо живота и ежедневието ни, щастливо, понякога плашещо и прочее епитети събитие. Това е моментът, в който поемаме отговорност за друго човешко същество, трябва да започнем да се държим като родители и да приемем, че вече ние сме тези, които разрешават проблеми – от колики и ожулено коляно, до съвет с първата приятелка. Ако до сега животът се е въртял около собствената работа, пътувания, забавления, проблеми, недоспиване, то изведнъж има нечии други грижи, които за години напред (а в известен смисъл и за цял живот) ще бъдат по-важни и неотложни. Отговорността, която поемаме за новия човек започва от момента на неговото зачеване, и до голяма степен от нас зависи как ще протече раждането му.

 

Не, нямам предвид, че трябва да се справите сама, скрита в спалнята – животът в 21-и век, при някои свои недостатъци, има предимството да предложи възможност за достъп до информация на търсещите, избор, в съответствие със собствените разбирания и качествена медицинска помощ, когато се нуждаете от нея. Можете да се подготвите така, че това събитие да отмине по най-добрия начин за Вас с бебето и да останете с положителни спомени.

 

Има безброй много статии, документи, истории и книги за бременността и раждането. Надали ще мога да съм напълно изчерпателна или да напиша нещо съществено ново. Затова ще разкажа стъпките от подготовката до края на раждането през собствения си опит и ще си позволя да спомена моите лични изводи. Забелязала съм, че истинските истории са винаги интересни. Дано и тази е такава!

 

След кратко очакване и без особени проблеми през един януарски ден, запътила се на гости към 40-дневно бебе тайничко се подсмихвах на себе си и знаех, че малката госпожица не е най-младата в компанията. В първите месеци не промених особено много начина си на живот. Продължих да се занимавам с народни танци, нещо което правя от доста години, като съобразих начина на изпълнение на стъпките, смених аеробиката с пилатес за бременни, пътувах, веселях се, пропуснах любимите ски и, като изключим много силното чувство за умора привечер, нещата вървяха постарому. Ясно е, че е добре да поддържате физическата си активност при нормално протичаща бременност. На мен ми се наложи да си почивам около месец от всякакви натоварвания, по съвет на лекаря, но през останалото време бях активна, естествено по начин, съобразен със състоянието си. Ако до забременяването не сте били много спортни личности, то сега не е момента да започнете тренировки за маратон. Когато стана твърде топло, а бебето  ми натежа доста, замених спорта с дълги разходки. Хареса ми и плуването в морето, много даже, но не посмях да се потопя в градските басейни.

 

Междувременно забелязах някои психологически промени – по-тудно задържах вниманието си и се задълбочавах, подминавах без интерес редица теми, които обичайно ме вълнуват в новините да речем, бях станала по-директна с хората около мен и предпочитах напълно ненатоварващи книги и филми. Съобразих се с всичко това. Трудно приемах новата си фигура и по някаква причина, различна от суетността, криех нарастващото коремче, сякаш пазех бебето в него.

 

Промениха се и вкусовете ми. Първите седмици храната не беше любимото ми нещо, после това премина, но организмът ми (или този на растящото човече) почти отказа месото и се нуждаеше от плодове (и сладолед).

 

Така без особени перипетии вървях през седмиците, водещи към срещата с първото ми дете, стараейки се да бъда спокойна, да си подарявам весели моменти и да се обграждам само с хора, които ми влияят положително, да живея здравословно.

 

В обществото, където живеем е почти невъзможно да видиш раждане отблизо, а също и новородено дете. За да се подготвим, със съпруга ми решихме да посетим курс за двойки, очакващи бебе. Избрахме място, различно от болница, заради по-приятната обстановка и възможността да се запознаем с всички гледни точки. В началото на лятото трудно, но с ентусиазъм изкачвах наклона на улицата към центъра и научих много неща, които всяка бъдеща майка ще открие по пътя си. Успях да стигна до решение как искам да се случат нещата при мен – естествено, с възможно по-малко медицински интервенции, получих знанията как да го постигна и какво да правя с бебето, когато е вече извън утробата, в ръцете ми.

 

Колко малка част приложих на практика и защо?!

 

Сякаш така и не приех, че до голяма голяма степен изпълнението на плана ми зависи от мен или не прецених правилно възможностите си? Или пък всъщност развитието на нещата е било най-доброто и трябва само да се радвам? Преди да продължа ще кажа, че всичко е наред – със сина ми сме здрави, щастливи и се разбираме прекрасно. Но мисля, че трябваше да се подготвя, сама себе си малко по-добре, за да мога да кажа, че съм имала прекрасно раждане.

 

Цялата ми бременност вървеше безпроблемно, при нисичкия ми ръст, коремчето изглеждаше огромно, а мекото лято ми се струваше непоносимо горещо, но бебето се развиваше добре и издържаше шампионски всички тестове и изследвания. Не ми пречеше и да работя. Някъде към шестия месец, на поредния преглед, докторът ми спомена, че бебето ми е едричко. И то при моята дребна фигура! Аз се позасмях и споделих, че майка ми ме е родила огромна (за сегашните разбирания – 3850 гр.), седалищно, минало е добре. Не обърнах внимание. Следващия месец – същото нещо – според някакви таблици и правила, моето дете изпреварвало развитието си със седмици. Обясних, че, според датата на зачеване, термина така или иначе ще да ми е по-ранен. Почнах обаче да се замислям каква алтернатива да търся, защото знаех, че голямото бебе не е изрично показание за оперативно раждане. А нещата, при този лекар, вървяха натам. Бягството при друг ми се видя по-добро решение, взех си документите, с мнение за нормално раждане все пак и тръгнах.

 

Стори ми се твърде стресиращо да се запознавам тепърва с нови лица, замислих се за придружител, дула, но реших, че ще се чувствам най-добре сама и без някой, който да ме „разсейва”. Срещнах се с препоръчана акушерка от най-близката държавна болница, обясних й положението и тя се съгласи, че мога да се справя. В последващите ни срещи светваха червени лампички в съзнанието ми, но в 9-ти месец ми се струваше непосилно да търся още. Вярвах, че ще се справя. Репликите, че жените раждат все по-зле или че е възможно да се поизмъча заради не най-доброто предлежание на бебето пропусках покрай ушите си.

 

Започнах да правя дълги разходки, по съвет на моята акушерка, за да може да „тръгне” бебето преди термин и да излезе по-дребничко. Бяха ми казали, че стигне ли определени килограми, няма да избегна секцио. Ходех, танцувах и какво ли не още, но нищо не действаше, включително “помощта” при преглед. Докато една нощ, 11 дни преди официалния термин, ми изтекоха водите. Исках да стоя възможно повече време у дома, но „моята” акушерка ми беше казала да й се обадя веднага. Разбира се – прати ме в болницата. Тя се беше прибрала в 1 през нощта от раждане и не можа да бъде с мен през цялото време, както обеща и се надявах, но пък и нямаше нужда на този етап. Не посмях да съм „непослушна”, пооправих се и потеглих. Приеха ме и ме настаниха сама в помещение, въздържах се от преговори, когато ми подадоха документите за подпис („Ами ако ги ядосам?!”). Действително, седейки сама на монитора в някаква стая се чувствах добре. Подпирах се на едно шкафче и се полюлявах при контракция, чаках.

 

Към обяд на следващия ден реших да напомня за себе си, чух се с акушерката, споделих какво се случва и спокойствието свърши – персонала ме пое в ръцете си. Направиха клизма (от която ми прилоша), сложиха система (най-после се опитах безрезултатно да протестирам), накараха ме да легна и ме „вързаха” за монитор. Когато си измолвах да стана, се чувствах прекрасно, през останалото време ми беше доста неудобно. Пристигна и акушерката, впечатли се, че съм твърде усмихната, може би ми усили системата, даде ми малко вода (не се бях сетила в интерес на истината, а бяха минали 9-10 часа). И започна да боли много, а развитие нямаше. Преглеждаха ме често.

 

Седмици преди раждането бях забравила всеки един план, който исках да спазя и се концентрирах само в едно – да родя нормално. Успокоявах се, че макар и с много намеси, процесът отива все още в тази посока. Контракциите преливаха изключително болезнени една в друга, но нямаха ефект. Казаха ми, че чакат още час и ще ме оперират. Попитаха дали да чакат – събрах сили за усмивка и казах „Разбира се!”. След още половин час не издържах. Отговорността за решението падна върху мен…А когато седнах на стола, с който ме караха към операционната, болките намаляха. Е, може би и вливанията помогнаха. Вече бях апатична и събрах сили само да кажа какво усещам при поставяне на упойката.

 

Бях изтощена и разочарована от себе си и когато ми понесоха бебето за целувка не се сетих да поискам да го гушна, нямаше и да мога, заради съоръженията по ръцете. Не можах да спя в реанимация. Но най-после в ума ми изскочи всичката информация за това какво трябва да правя от тук нататък (добре, че се бях подготвила). Как да „се реванширам” за неуспешното естествено раждане. Как да давам кърмата с лъжичка, докато бебето засуче само, как да го гушкам  възможно най-много. Едвам дочаках да ми разрешат да стана, възстанових се много бързо, бях изключително мотивирана и не зависех от никой, освен от себе си. Не ме интересуваше дали ми казват, че ще разглезя детето като спи върху мен, давах му адаптираното мляко, за да наддаде заветните грамове и да ни пуснат у дома, там се преборих с последствията от това (отне два месеца), поисках си самостоятелна стая. Отне ми много време да приема взетите решения, но сега всичко е наред. Тази малко тъжна история с хубав край ми показа, че не съм осъзнала напълно собствената си отговорност към раждането. Ето какво бих променила.

 

– Следващия път ще съм информирана още по-добре, за да задам правилните въпроси, защото сигурно ще е по-трудно. Не съм се отказала от нормалното раждане.

 

– Ще избера по-внимателно мястото, екипа, няма да се притеснявам да питам и да се срещам с лекари, докато не намеря този, с който наистина ще си паснем. В края на бременността не е късно за това. Късно е, когато раждането започне.

 

– Ще си взема придружител, дула, някой, който знае какво искам и ще отстоява това, докато е медицински оправдано. Ако имам нужда да съм сама, ще го/я помоля да стои настарана, но ще е на поглед разстояние, ако се нуждая от уверение, че всичко е наред, защото съм страхлива. Ако нещо не се развие така, както съм си го представяла, ще има кой да ме увери, че съм дала най-доброто от себе си, с оглед на ситуацията. Защото още не съм сигурна за последния път.

 

– Ще бъда сама с бебето си, през цялото време след раждането. В стая, където таткото и брат му са добре дошли, по всяко време. Защото се уверих, че за бебето и мен това е важно.

 

– Сега познавам себе си и реакциите си по-добре. Макар и на определена цена. Ще се възползвам от това.

 

– Не се срамувам да призная нуждата от психологическа подкрепа по време на раждане. При все по-урбанизирания свят, това е събитие, изгубило своята „нормалност”. Някога, преди да роди, жената е виждала това да се случва десетки пъти около нея, но в днешно време не е така. За да съхраня естественото протичане на процеса, в болнична обстановка, бих се обградила с хора, на които да разчитам и максимално уютна обстановка. Не е излишно.

 

– Няма да се плаша от болката, загубата на контрол, това да „се изложа”. Всички тези неща са се случвали пред екипа в болницата. А следродилните състояния на духа надали са били чак толкова по-леки за гледане от съпруга ми. Поне в моя случай.

 

– Физическата подготовка беше добра идея. Какво утешения на операционната и при физиотерапия да ти кажат какви страхотни коремни мускули за естествено раждане имаш…

 

– Няма да се самозалъгвам – ако усещам, че не съм попаднала на подходящ специалист, ще го призная пред себе си.

 

Никой от тези изводи не е общовалиден и не всяка жена би постъпила като мен. Някои са по-смели. Някои са по-страхливи. Но ако се опознаете добре и признаете пред себе си своите страхове, силни и слаби страни, имате шанс всичко да се случи по най-добрия начин. Понякога нещата се научават само чрез (не най-положителния) опит.

 

От Вас зависи!

 

 

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *