Какво му е лошото да родиш „като баба си“?


 

За да разредя обстановката от всичките негативни новини напоследък, публикувам този позитивен разказ на тема „Продължителна любаща подкрепа за мен и моето бебе“.

 

Автор: Галина Донева

 

Сега ще ви разкажа за моето първо раждане, преди седем години. Ще се опитам да бъда кратка, доколкото емоциите ми го позволят.

 

Малко въведение – в моето най-близко семейство откакто се помня за раждането се е говорело леко небрежно, без описателен елемент, просто с една положителна нагласа. Помня как баба ми е казвала, че са жънели ръж, но понеже усетила наближаването на майка ми (второто й дете) се прибрала по обед, помахала на акушерката в здравната служба (която беше точно срещу нашата къща) и й казала да се приготви, понеже ей сега идва да ражда, само да сложи на голямото дете да хапне нещо; акушерката се засмяла как „То така бързо ако става“, обаче тъкмо след като детенцето приключило обяда, и вече имало сестричка. (Баба онзи ден ми се обади, за да ми го разкаже пак и да ми напомни, че то няма какво толкова, пък и нали ми е трето…)

 

После помня усмихнатата ми майка, която си стяга чантичката за болницата един летен следобед, тръгнаха с баща ми и още преди времето за вечеря имах вече братче. Помня я също три дни по-късно, когато ги изписаха, как се прибра с едно елегантно розово костюмче и бели сандали на ток. Е, не чак като херцогинята на Кеймбридж преди месец, но за малко провинциално градче в началото на ’90те , образът който помня се доближава доста.

 

Накратко – в моето семейство раждането съвсем не е обвито в мистичен страх, напрежение или тревога. Това са просто нещата от живота.

 

А подкрепата започва още с детските спомени, със създаването на правилна нагласа и с възпитаването на увереност, че това е нещо, с което тялото се справя.

 

Когато аз забременях бях много „дзен“. Изобщо не съм се съмнявала, че ще родя естествено.

 

Започнах обаче да чета из интернет. Започнах да си съставям представа за настоящите болнични практики, започнах да виждам различията във „високотехнологичните родилни зали“ и здравната служба срещу бабини. И с всеки следващ месец ме побиваха все повече неприятни тръпки. Започнах да се страхувам.

 

Не, не от раждането. От болницата.

 

Към седмия месец явно притеснението ми вече много е личало, защото съпругът ми – блажено невеж – предложи да си повикам лекар и да си родя у дома. Ех, само ако можех…

 

Намерих изход в подготовката за раждането – йога, упражнения на Кегел и такива за тазовото дъно, масаж на перинеума… Към средата на осмия месец попаднах на една болница, която предлагаше курс за подготовка за раждане, по онова време не бяха все още чак толкова популярни, и затова аз силно се въодушевих. Записах се.

 

На курса научих две неща – как да дишам по време на контракции, по време на напъни и когато искам да спра напъна, и второто по-важно – от там ме насочиха към конкретен лекар.

 

Запознах се с докторката едва в края на бременността, но много ми допадна. Беше достатъчно да й кажа, че посещавам курса на акушерката хикс, и тя ми отговори, че в такъв случай няма за какво да се притеснявам, ще се съобразят с мен.

 

Бях на късна следобедна разходка, когато получих първите контракции. Повтаряха се през десетина минути, но не ми пречеха да си довърша разходката. Бяхме заедно с мъжа ми, спокойно го уведомих, че явно се започва, обаче няма причина да се притеснява, по-добре да си отидем у дома и да видим какво ще стане. Контракциите зачестяваха, после затихваха. Стана късна вечер, и не исках напразно да безпокоя лекарката, затова си легнахме. Пак започваха контракции, после зачестяваха до 6-7 минути, и пак затихваха. Няколко пъти ставах да си вземам душ, питах се дали трябва да отида до болницата, обаче те пак затихваха… А и беше посред нощ. Останахме си у дома и чак в късната сутрин хванахме такси до болницата.

 

На прегледа се установи, че раждането е започнало, но явно тече бавно и спокойно, и лекарката ми предложи да отидем да се разхождаме някъде 3-4 часа, вместо да влизам веднага в болницата. Побърза да ме успокои, че тя ще е на смяна и вечерта и през нощта, така че няма за какво да се тревожа.

 

Хванахме трамвая до НДК. Пихме сок/бира, ядохме сладолед, разходихме се по Моста на влюбените, дори имам снимки от там, с все контракциите.

 

Съпругът ми вероятно е бил разтревожен (защото неговата представа за раждането не е точно толкова лежерна, каквато е моята), обаче съумя да преглътне притеснението си и просто правеше каквото го помоля. Не ме караше да бързам към болницата, не ме разпитваше постоянно „как съм“.

 

Пак хванахме трамвая до болницата – беше малко по-претъпкан, но какво пък 🙂

 

При прегледа разкритието беше отчайващо малко, някакви си 3 см. Но пък контракциите ставаха по-постоянни, затова ме приеха.

 

Аз обаче прекарах още 3 часа във фоайето със съпруга ми. Беше ми приятно да се развличам с неангажиращи разговори между контракциите. Те обаче се засилиха и затова реших да си остана в стаята – имаше твърде много хора във фоайето, които започваха да ми пречат.

 

Тук е моментът да кажа, че лекарката действително се съобрази с мен, и по никакъв начин не ми натрапи нито някакви процедури, нито някакво излишно присъствие, нито някакво нетърпение – оставиха ме в стаята ми да си правя упражненията, което идеално ме устройваше. Към 5 часа следобед (23 часа след първата контракция) започна да ми става по-неприятно и напрегнато. Тоновете на бебето бяха отлични, контракциите регулярни, обаче разкритието много бавно. Тогава лекарката ми предложи епидурална упойка, като съвсем добронамерено ми каза, че щом съм стигнала до тук, вероятно ще се справя и без нея, но упойката би ускорила процеса. Обясни ми, че няма да загубя чувствителност, че ще мога да контролирам тялото си, да продължа да си обикалям както ми е удобно. Аз се поддадох на притеснението от неизвестното (ами ако бебето реши да се тутка цяла нощ така?!) и се съгласих.

 

Действително не загубих чувствителност и усещах контракциите. Болката обаче не стихваше, а стана една постоянна неспирна „особена“ болка. Лекарката изглежда леко се смути, прегледа ме и каза, че главичката на бебето е „прищипала маточната шийка“ – каквото и да означава това – и че за жалост с епидурална упойка това усещане няма да изчезне. След като ме успокои, че бебето е ок с това положение, се разбрахме, че ще го преживея. 🙂

 

Оставиха ме в родилната зала, и отново никой не ме притесняваше, а аз точно това исках. Наблюдаваха ме през някакво стъкло, защото веднага, щом се огледах въпросително, акушерката се появи. Провери разкритието ми, каза, че има време и ме изпрати да ида до тоалетна в другия край на коридора.

 

На връщане от разходката обаче усетих недвусмислени напъни. Влязох устремено в залата – отново нямаше никой – и директно се запътих към леглото за раждане. Акушерката притича със смях „Що сега се качваш там?“, аз й казах „Ами защото бебето излиза“, тя пак взе да се смее (спомних си бабината ми акушерка „То така ако ставаше“) надникна под нощницата ми и ококори очи. Седна бързо на столчето си, помаха към невидимото стъкло и колкото може по-спокойно ми каза „Настани се удобно, изчакай още малко ако можеш, и когато усетиш по-силен напън – давай!“

 

Не знам кога са дошли и лекарката, и педиатърът със сестрата, и анестезиологът. Но след третото напъване бебето вече беше родено, всички тези хора ме поздравяваха, а анестезиологът беше застанал до главата ми и ми стискаше ръката.

 

Чудех се къде ми е коремът.

 

Не ме заляха майчински чувства нито сълзи на радост, просто се чудех къде ми е коремът.

 

Бебето беше добре, обаче аз си исках корема. Бях свикнала с него все едно ще си го нося завинаги.

 

Разбира се съжалявам, че не съпругът ми беше до мен в онези последни моменти, но въпреки това ми остана много хубав спомен, за едно спокойно раждане, без напрежение. Усещането за доверие, което тази лекарка успя да ми даде, беше може би най-важното нещо.

 

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *