Свободата и раждането 1


 

Автор: Румяна

При последния ми контролен преглед, който беше на 4.2.2015, ми записаха следващ час за 18.2.2015. След зачестяването на контролните прегледи се учудих, че цели две седмици няма да ходя на лекар, но всъщност това беше чудесен повод за радост и по-отпуснато очакване, а и се появи надежда, че може би раждането ще се случи преди този преглед. На записите на тоновете на бебето на лекарката й се видя, че има ритмични контракции, наложи се да повторим записа. Все пак се оказа фалшива тревога за конкретния ден, но от този момент нататък аз бях нащрек.

 

След дълго умуване как ще протече раждането от гледна точка на големия избор, който всяка жена има в днешно време, ето как стояха нещата при мен.

 

Исках нормално, естествено раждане. Това се оформи като най-важното ми желание. В началото на бременността не бях много запозната с темата и заедно с моя съпруг започнахме да трупаме знания в тази насока заедно. Още от началото винаги, когато чувахме или обсъждахме някакъв нов казус, винаги имахме наше вътрешно усещане, кое чувстваме, че би било правилния избор за нас.

 

Тъй като преди няколко години имах претърпяна операция на шийката на матката в следствие на малко объркани клетки (което се случва май доста често в наши дни), имах огромна нужда докторът, който беше извършил операцията, да потвърди възможността за протичане на нормално раждане при мен. За моя радост той го потвърди. В момента се е специализирал в съвсем друга сфера, далеч от ражданията, освен ако не са някакви много специфични, тежки случаи, изискващи по-скоро неговите хирургически компетенции. Аз даже не знаех, че акушерството му е било първото поприще, мислех, че е съвсем далеч от тази тема и по време на бременността ходех при него само, защото му имах доверие. Там отидохме и да установят бременността. От него поисках съвет при кого да се следя. И така чувствах, че трябва да останат нещата до края, ръководех се от неговото мнение за основните насоки. Колебанията ми къде и как да се случат нещата идваха от все пак немалкото ми желание да имам „избор на екип“, с който предварително да установя връзка на човешко ниво, да можем да си поговорим, да усещам, че малко повече ме познават и т.н. Нормалните неща, които всяка бременна иска.

 

Всичко това аз получих от курса при Олга, разговори с близки, търсене на различни гледни точки през цялата бременност, прегледите. И се уверих, че всъщност по този начин аз натрупах нужната база от информация и с времето знаех какво искам.

 

Търсех своя път да се наредят нещата. Докторът ми каза в доста напреднал етап, че може да води раждането, да му звънна, когато започнат нещата. Проследяващата ме докторка много се учуди, тъй като не е типично за него да дойде през нощта или събота и неделя. Разбирах колебанията й, знаейки колко е натоварен, оперира често, човек с много тежка медицинска практика. И аз самата се питах, защо не ми даде контакт на друг лекар, на когото да звънна, ако не мога да го открия и е в операция например… Но той така и не предложи подобен вариант. И аз всеки път си повтарях „имай доверие“ и следвах естественото развитие на нещата, запазвайки фокус върху най-важното за мен – начина на раждане. Щом той има увереност да ми каже „обадете ми се“ и няма притеснения това кога ще е, значи всичко е наред, няма нужда да натискам нещата в една или друга посока, ще се случи каквото трябва. Живеех също така с алтернативата: спешното в Майчин дом без избор на екип, но с най-важното за мен, което знаех, че ще тежи и пред колегите му – „тя е за нормално раждане“.

 

И така. Дните до термина се топяха бавно, бавно. От посетения курс при Олга в средата на бременността с таткото знаехме едно – най-лесният и лек вариант за възможно най-естествено раждане при една нормално протичаща бременност е да успеем да отидем в болницата възможно най-късно, когато разкритието е голямо и не остава много до мечтания момент. Разбира се това желание на една жена също е свързано с една огромна дилема – иска ли епидурална упойка или не. Защото, ако иска, трябва да отиде преди да е изпуснала момента, в който все още биха могли да й я сложат. Аз вътрешно не исках. Чувствах по-голям страх от упойката, отколкото от родилните болки. Но все пак ми се щеше да си мисля, че имам избор и мога да реша, когато му дойде времето. Видях се с Олга и се разбрахме, че ще дойде вкъщи, ако обстоятелствата го позволяват и ще ни помогне точно в това – да изчакаме подходящия момент за тръгване към болницата, когато вече съм в по-напреднала фаза.

 

Срещата с нея както винаги ми подейства успокояващо. Планът изглеждаше наличен, но реално продължаваше да бъде и доста отворен, с много въпросителни. Нямаше да съм способна да стоя дълго вкъщи, ако първо ми бяха изтекли водите, преди да започнат контракциите. Така е според всички предписания в болниците – при изтекли води препоръката е веднага да се отиде в болницата. Надявах се моите да се задържат до по-напреднал етап и по-голямо разкритие, за да се осъществи идеята със спокойното изчакване вкъщи.

 

Друго предписание за незабавно тръгване към болницата е, ако тече кръв. В събота се появи малко, но не беше нещо притеснително. Сигурен знак, че запушалката тръгва да пада, което продължи до самото раждане.

 

С времето зачестиха и подготвителните контракции нощем, а и денем. Често си лягах с мисълта, че може би ще е тази нощ, но после на първото събуждане, вече знаех, че и тази нощ няма да е. Записах се на масаж. Усещах, че трябва да се заредя с положителна енергия и сили.

 

Идваше сряда, 18.2.2015, денят за следващата ми консултация. Терминът го бяха изчислили за 23.2.2015. Чудех се бебчо коя зодия ще си избере – водолей или риби. Запушалката падаше от събота насам, 14.2.2015. На моя любим предстоеше да празнува юбилей на 17.2.2015. Беше готов да сподели рождената си дата с първородната си рожба, но предпочиташе все пак да си остане неговият рожден ден. Поканихме най-близките на ресторант за вечерта. През целия ден със сестра ми си изкарвахме чудесно. Аз бях поръчала торта, която взехме на обяд на 17.2. Докато пътувахме в таксито, коремът продължаваше да ме стяга. Нощта преди това се появиха няколко съвсем подготвителни контракции, две, от които сутринта. Все пак изпратих своя любим на работа. Толкова силни контракции не се повториха през деня, но определено продължиха.

 

В 18:30 реших да му звънна и да му кажа, че май е добре да отложим вечерята. Толкова ми беше мъчно, че прекрасната торта няма да се изяде на хубавия празник, че едвам се навих да му звънна. Радвам се, че сестра ми беше с мен докато той се прибра вкъщи. След това дори си поръчахме ядене. Свалихме си апликейшън за мерене на честотата на контракциите. Бяхме чули покрай много разкази и за тази опция и решихме да се възползваме. Обадихме се на Олга. Тя каза съвсем спокойно, че има много време, да мерим, да следим и пак да се чуем. Чухме се към 21:30 и аз продължавах да съм изключително спокойна, въпреки вече нарастващата увереност, че нещата наистина наближават и наистина се случват. Обадих се и на доктора. Че раждането е започнало. Както се бяхме разбрали. Той ми каза да отида в спешното на Майчин дом и да му звънна оттам. Аз някак вътрешно все едно усещах, че не искам да го притеснявам, не бях сигурна колко съм напреднала и какво точно да правя. Олга ми каза, че най-вероятно остава много време, да си взема топъл душ и да си легна. Че може да е само подготовка и нещата да затихнат – ако след душа се успокоя, значи е така. Ако продължат пак силни и чести контракции, значи напредвам, пак да се чуем.

 

След душа й звъннах и й казах, че тръгвам към болницата. Вече ме обзе лека паника и вътрешният въпрос стоеше – ще се увеличи ли болката, ще издържа ли, ще успея ли да стигна навреме за упойка в случай, че болката стане прекалено силна… Тя тогава разбра, че няма повече време и предложи да дойде веднага. Тогава спокойствието и увереността на моя любим до мен ми вдъхнаха кураж да й кажа „да, ела“, което знаех, че означава, че ще мине още време докато отидем в болницата. И така след 22 ч. по някое време Олга беше с нас вкъщи.

 

Гледаше ме как преминават контракциите, засичахме ги, говорихме си, търсехме варианти за намаляване на болката по естествени начини като съвсем лек масаж на кръста. Болеше ме, но бях съвсем адекватна и се чувствах добре… Тя ми даде едно гумено нещо, в което се слага гореща вода… Да си го допра за момент на кръста, да видим дали облекчава. Самото му държане ми действаше добре. Тъй че си го задържах в ръце, т.е. леко го гушках, за да усещам топлината.

 

Може би стана около 00:00 ч. Аз вече знаех,че съм много напреднала. И казах, че тръгваме към болницата. Олга ми предложи да си взема пак един душ. Но аз им казах, на нея и съпруга ми, че все пак ми се иска да мога да стигна до там, вървейки на собствен ход. Това някак много ме безпокоеше. Как раждащата жена отива в болницата и е способна да показва документи, да се обяснява… И тръгнахме… Реших, че на доктора ще звъннем, като видим до къде съм и има ли въобще време да се появи. Благодаря на Олга за изключителната й смелост и увереност в работата. Да наблюдаваш жената в този момент и да запазиш такова самообладание, да излъчваш сила и да й вдъхваш кураж и увереност, че се справя добре… Какво по-хубаво от това…

 

Когато ме прегледаха в Майчин дом, колегите на моя доктор-светило ми казаха, че е твърде късно да му се обаждаме. Бях с пълно разкритие, вече изтичаха и водите. Бързаха да ме качат в Родилна зала. Аз чаках мълчаливо… Да ме поведат към горните етажи. Сигурно ми се e искало да попитам разни неща, но нямах сили и желание да говоря. Просто спокойно и вглъбено следвах инструкциите и на моменти спирах докато вървяхме, за да отмине поредната контракция, помня, че се возихме и в асансьор. Интересно е, как хем си на краката си, хем си някъде много далеч… Усещаш някаква вътрешна тишина. Околните звуци, дори и образи, и хора не ги регистрираш. Оставиха ме в залата сама на леглото, все пак имаше още малко време, за да стигнем до самото раждане. Проверяваха ме отвреме навреме и ме питаха станали ли са напъните по-силни от болката. Не знаех какво да им отговоря. Беше ми добре сама в стаята, благодарение на топлата гумена възглавница от Олга, пълна с вода, която гушках. В този момент това беше моят спасителен пристан.

 

Но в някакъв момент вече почувствах нужда да дойдат. Заради страха от неизвестното може би… Ако бях по-подготвена теоретично, щях да знам, че е трябвало да изчакам още преди да ги извикам. За да напреднат нещата съвсем и да може естествените напъни да са достатъчно силни и„да избутат“ бебето… Искаше ми се в болницата да получа малко повече внимание, малко предварителни обяснения, докато все още имаше повече адекватност в мен какво следва, какво се очаква, как се развива раждането до момента… Малко повече усмивки и предварително окуражаване щяха да ми дойдат съвсем добре.

 

Екипът се събра. Започнаха да ме карат да напъвам, когато усетя, че идва следващият напън, но аз явно не успявах да го правя точно както трябваше, за да излезе малкият. Казаха, че ще ми сложат окситоцин, защото напъните не са достатъчно силни или нещо подобно. Вътрешно си помислих: „Е, надявам се, че до тук бебо получи доста от естествения окситоцин, няма нищо страшно“. Последва и епизиотомия. Накрая ми помогнаха с избутване на бебето от корема, както сме гледали по филмите. Всичко сякаш стана доста бързо. Докторката, която водеше раждането, беше съвсем млада и много човечна. Погледът й беше много мил. По някое време в нея усетих притеснение, че нещата не се случват толкова бързо все пак, че тоновете започват да падат. Акушерката, която извади бебето и виждах през цялото време пред себе си, си вършеше съвестно работата като не показваше излишна емоция. Може би ми се искаше да виждам малко повече окуражаване от нейна страна, да ми се усмихва повече… Поне такова усещане имах. Младата докторка внимателно ми обясняваше каква процедура следва. Всички бяха много дейни и енергично ми даваха инструкции да напъвам…

 

Дамян се роди. Бях затворила очи в момента, в който се плъзна и излезе. Усетих го като топка топла светлина, която премина и се понесе нагоре… И си помислих „Той е вече отвън, отвори очи, за да го видиш!“. И бързо се надигнах, за да го зърна за първи път. Беше толкова прекрасно като го видях как си лежи, поставен настрани и диша, оправяха в този момент пъпната връв… Успокоих се и се отпуснах назад. Чакахме плацентата. Чувах, че плаче от отсрещната стая и се чувствах много добре и много благодарна.

 

Отмина и най-болезненият момент от раждането – шиенето… Макар и само четири шева, усещаха се неприятно. След това реших, че е време да ставам. Бях забравила, че има процедура – два часа оставаш да лежиш в Родилна зала. Това го казвам, за да стане ясно, че естественото раждане не е страшно, щом сме готови веднага да станем. Помолих ги да доведат бебето и те го добутаха прилежно повит. Позволиха и на таткото да дойде да ни види. Беше истинско вълшебство. Взех малкия в прегръдката си и така останахме двата часа. За всички останали желания преди това бях забравила да ги попитам – може ли да ми го дадете веднага след като се роди, да изчакаме с прерязването на пъпната връв… Всичко се беше изпарило от съзнанието ми…

 

Около 4:30 ч. сутринта ме качиха в стаята и Дамян видях отново чак в 9 ч. сутринта. Предполагам си е поспал добре. Беше спокоен и блажен, когато дойде отново в обятията ми, за да се накърми за първи път. Всичко оттук нататък продължи да върви по най-добрия възможен начин.

 

Скоро си дадох сметка, че избрах този вариант за раждане, включително и заради това, че ако се наложи секцио в последния момент, искам да е при този лекар, на когото разчитах и на когото имах доверие… А той реално остана далеч от болницата. И ако нещо се беше объркало, не искам и да си помислям… Но уверението му, че ще мога да родя нормално въпреки конизацията с LLETZ, която имах, беше с мен и предполагам е повлияла и на колегите му, и на целия процес. Шийката остана здрава, надявам се така да е и за в бъдеще.

 

На другата сутрин след раждането преживях малко изненадана следродилните болки и дискомфорт, за които никой не ми беше разказвал. Сядането беше малко затруднено. Но сега си давам сметка, че те наистина се забравят и минават толкова бързо, че затова и всички просто ги изключват като част от раждането… Има си ги, но се овладяват…

 

Моето послание към жените и всички родители е да не спират да търсят… информация, споделен опит, техники, хора, преживявания, книги. От всичко по малко човек открива верния път за себе си. Със сигурност колкото и да сме индивидуалисти, ние все пак раждаме и отглеждаме децата си малко или повече според тенденциите, които има в обществото ни – било то, следвайки най-разпространените методи или най-алтернативните такива. Винаги стъпваме на някакъв предишен опит, независимо дали го копираме или не. И сигурно е абсолютно логично, че това, което правим, няма да е същото приследващото поколение, но на децата ни им остава увереността, която чувстваме днес. Че ги гледаме по най-добрия начин. На мен са ми давали вода като съм била съвсем мъничко бебе, аз сега не давам вода на бебето си до момента… А кога трябва да се захрани… Търсете и бъдете уверени, когато усещате, че сте намерили своя път. Не го подлагайте на съмнение, щом на момента почувствате, че е правилният. Продължавайте да търсите ивашият път ще прави своите завои и ще ви води до все по-красиви места.

 

И когато нещо хубаво ви се случи, бъдете благодарни, без да го подлагате на съмнение и да се връщате назад. Да, и моето раждане можеше да е още по-прекрасно… Но то все пак беше най-доброто възможно в този момент. И от сегашната ми гледна точка, когато щастлива се радвам на сина си, мога да подложа под съмнение методите, които ми приложиха като системата с окситоцин, епизиотомията и т.н., но на кого помагам така… Дали това не е бил най-добрият вариант за мен? А колко неща можеха да не се случат по този чудесен начин… Ако променя нещо в разказа, дали това няма да промени нещо друго не както ми се иска… Аз се доверих на своя път и екипът, който ми помогна да родя, е моят екип! Изпращам много признателност и благодарност на Олга и всички, които асистираха раждането ми.

 

Днес, три месеца по-късно, аз съм щастлива. Знам за всички неща, които трябва да се подобрят в страната ни, за да има повече нормални, безпроблемни и нетравмиращи раждания, при които жената получава вниманието, за което копнее, но и знам, че дори и в този свят всеки от нас може да намери начин поне за себе си нещата да му се случват колкото се може по-добре. Когато сме осъзнати и отстояваме желанията си, ако сме живи и здрави, можем да подреждаме пъзела със собствени сили. И дори не всичко да е съвършено, то е нашият живот, единствен и неповторим.

 

Бих искала да дам още един съвет от личния си опит – заслужава си човек да има дула до себе си по много причини. Искам към тях да добавя и това, че тя ви познава и ще е изключително отдадена само на вас по време на раждането. Наистина екипът има много работа и това е прекрасен шанс вие да знаете, че в лицето на дулата един човек ще е до вас от начало до край, който все пак ще може да ви подсеща и за полезни неща около раждането. Аз например бях сама в болницата и не се сетих, че щеше да е добре да стана за малко по някое време докато все още чаках или поне да си изправя малко гърба, особено в по-напредналия етап, за да ми се промени опората и да имам повече сили да напъвам… Реално от лежането в една единствена полулегнала поза близо четири часа – 2 часа докато родя и 2 часа след това, няколко седмици след това имах болка при сядане като от натъртване…

 

В родителството, а и в раждането, за мен най-големият подарък е взаимността с любимия човек. И подкрепата на близките и приятелите. Това прави отглеждането на детето истински дар, с лекота и усмивки, чувство на сигурност и хармония, подкрепа и разбиране. И като прибавим всичката любов, с която нашите близки, семейство и приятели даряват детето и нас, неговите родители, радостта е неописуема като най-красивия изгрев на света.

 

Написах този разказ с надеждата да ви предам от своята вяра и същевременно да я подсиля за самата себе си. Защото съм сигурна, че всеки от нас има тази нужда. Всеки ден е едно ново предизвикателство. Вяра в хубавите неща, които ни се случват с една балансирана доза планиране и проучване. И най-големият ни помощник е спокойствието. Защото е много важно да не изпаднем в желание за контрол над всичко до последния детайл. Трябва да остане място и за малко спонтанност. Така живее свободата. Вяра също в бебето, което ни помага още от своя пренатален период. Днес, когато завършвам това писание, е краят на четвъртия триместър както някои наричат първите три месеца от живота на бебето след раждането му. Да чукнем на дърво, колики не е имал, расте чудесно, плаче си в рамките на нормалното за едно бебе, кърми се на поискване. Aз се храня балансирано, т.е. съвсем нормално без крайности с прекаляване или избягване на определени храни. Разхождаме се много, както със слинг, така и с количка, гушкаме се много и се срещаме с други хора, които му се радват и му помагат да се социализира щастливо в обществото, играе си, заглежда с интерес целия прекрасен свят.И при неговото отглеждане спонтанността е решаваща. Следвайки спокойно ритъма на всеки нов ден, в който сме заедно, без напрегнато да планирам всяка минута, всичко се нарежда. Имам време за всичко въпреки липсата на точен график. Благодаря на природната интелигентност, с която сме дарени. Желая на всички ни здраве и щастие!

 


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

One thought on “Свободата и раждането

  • Ваня Димитрова

    Прекрасен разказ. Много ме развълнува.
    Благодаря за светлите емоции, които ми донесоха думите, Руми! Имах огромна нужда от тям в този момент.
    Пожелавам ви всеки следващ ден от живота да ви да виждате и споделяте тази светлина.