Визия за промяна: Ралица Димитрова


 

Днешното интервю от поредицата „Визия за промяна“ е с Ралица Димитрова, активист в подкрепа на естественото раждане и член на НПО „Родилница“. Гледната точка на Ралица е преди всичко на жена и на майка. Провокирана от своя личен негативен опит, тя започва активно да работи за промяната на родилната помощ в България и намира съмишленици в „Родилница“. Със своите въздействащи кампании организацията  несъмнено успя да привлече общественото внимание към много важни проблеми и да предизвика дискусия. Някои хора смятат, че възгледите им за раждането са прекалено радикални – дали това е така или е крайно време да наречем нещата с истинските им имена?

 

1. Моля те да се представиш. Кога и защо реши да станеш активист в подкерепа на естественото раждане? Разкажи за своите раждания и  всичко друго, което би искала да споделиш тук.

 

Казвам се Ралица Димитрова. Майка съм на две момчета, родени по различен начин и в различна обстановка – видяла съм и „двете страни на медала“, както се казва. Започнах да се занимавам по-целенасочено с опити за промяна на родилната помощ у нас през 2010 – бременна с втория си син.

 

Първият ми син се роди преди почти 11 години в „Майчин дом“ в София. Често съм разказвала за това раждане – дано да не ставам досадна. По това време у нас имаше много оскъдна информация относно раждането и подготовката ми за майчинството и промените в тялото ми се състоеше най-често в четене на книги от типа “Вие сте в 33 г.с., плодът е еди-колко-си сантиметра, наддали сте еди-колко-си килограма…“, четене във форум за бъдещи родители (тогава в dir.bg) и срещи със себеподобни. Въпреки оскъдността се оказа, че информацията, която имам е в пъти повече от тази на повечето жени, които срещнах в болницата. Беше ми странно, но на този етап не съм си давала сметка какъв голям проблем е това. Едно от нещата, които искам да променя е именно това – всяка жена да има достъп до адекватна информация относно бременността, раждането, къременето, отглеждането на деца. Връщам се на раждането на първородния си син в съкратен вариант:

 

Лекарят, който ме наблюдаваше замина на море, посъветва ме да вляза в болницата по-рано, „за да е по-спокоен“ и така се озовах в „Патология“ на Майчин дом, уж чакаща най-щастливото събитие в живота си. Нямам намерение да разказвам подробно историите, които съ-преживях там, само ще обявя абсолютната си убеденост, че няма по-неадекватно решение от това да затвориш щастливо бременна (без проблеми за бременността) жена в патологично отделение… И така – родих сина си и излязох от болницата на петия ден (макар да бях родила нормално) с няколко нови придобивки: счупената ключица на сина ми, 2 пукнати ребра за мен и епизиотомия с възпалени шевове, която и до днес е сериозен проблем за мен. Счупването на ключицата на сина ми е „метод“ за по-бързото му изваждане, според акушерката, с която разговарях. Mоите пукнати ребра са „неприятно последствие от помощта на лекар“ – пак за по-бързото изваждане на бебето ми, а епизиотомията бе направена на конкретното място, само защото успях да изкрещя на лекарката, че там, където усещам студения метал (защото никой не ме предупреди какво смятат да направят) аз имам бенка…  Спасих поне срязването ? в този сюблимен момент. Обидите, грубото отношение, извършването на процедури без моето знание и изрично съгласие, отказът им да ми позволят да не лежа или поне да лежа на една страна, отказът им да ми дадат вода или да ми обясняват какви процедури прилагат и защо са само част от негативите, които съм запазила от това събитие…

 

8 години по-късно бях убедена, че няма сила, която да ме накара да преживея нещо подобно отново. Междувременно информацията наоколо се намножи, намерих още по-себеподобни в лицето на неформалната тогава група „Родилница“ и започнах да се подготвям за едно второ различно, истинско, силно, красиво и спокойно раждане. Така се и получи и нямам съмнения, че това е най-добрия старт, който можахме да дадем на втория си син. В спокойна обстановка, без бързане, без ненужни интервенции, с много музика, поне 5 литра охладен чай (за цялото раждане), шоколад, танци, масажи, смях, вицове, душове, топли басейни и още много малки, но важни неща се появи нов човек със силен вик, завидни сукателни възможности и  характер. Беше вълшебно, наистина!

 

И двете ми раждания са ме научили много, надявам се да има и следващо и то да е още по-вълшебно и да ме научи на нови неща.

 

Иначе в ежедневието си се занимавам с интериорен дизайн, по мъничко с рисуване, графичен дизайн и разни други интересни нещица. Член съм на УС на НПО „Родилница“ и в тази своя роля помагам на бъдещите майки с информация – за това какво им предстои, какви са правата им и възможностите, които имат за процеса на превръщането им в майки.

 

2. Би ли описала с няколко изречения кои са основните проблеми на родилната помощ в България?

 

Както вече наблегнах, според мен една голяма част от проблемите идва от неинформираността на бременните жени. Акушерският модел на грижа, който в някаква степен е съществувал преди години е ценен най-вече с вниманието на акушерката към конкретната жена с нейните специфични тревоги, състояние и развитие, възможността да я информира по всички интересуващи я въпроси и да е наясно с родилните истории на поне 2 поколения в този род. Няма по-ценно от това някой да отговори на тревожните ти питания с разбиране и увереност, да ти каже, че ще се справиш и да вярва в теб. Това сега липсва сериозно. Центърът на акушерската грижа е изместен от двойката майка-бебе към медицинската система като цяло – важни са процедурите, клиничните пътеки, а всички забравят, че това са човешки същества и имат нужда от индивидуален подход. Малко прилича на конвейрно производство на човеци… Тепърва ще има да си патим от това като цяло.

 

Още проблеми не лиспват: ненужните интервенции, бързането, насилието (във физически и вербален аспект), медикаментите, разделянето на новороденото от майката в най-важните часове след раждането, липсата на специалисти, които да помогнат за кърменето, натискът за даване на адаптирано мляко вместо кърма, „за да не умре от глад, че още не ти е слезнала кърмата“, липсата на последващо системно проследяване на майката и бебето и още много други…

 

При недоносени бебета е направо абсурд – майките нямат достъп до децата си, почти никой не практикува „кенгуру грижи“, няма информация, не се изисква съгласие на родителите за „лечението“ на тези деца и общо взето е тромаво и ненужно обусловено с разни протоколи и прочее.

 

За мъртвородените деца и невъзможността на родителите да се сбогуват адекватно с тях просто не ми се иска да задълбавам, а наистина проблемът е много сериозен.

 

Това са основната част от  проблемните точки и липсващите звена в нашата родилна система. Има и още, ще има поводи – ще ги раздиплим.

 

3. Какво мислиш за домашното раждане? Защо все повече жени избират да родят неасистирано вкъщи? Какво пречи да бъде законово регламентирано асистираното домашно раждане и ще се случи ли това скоро в България?

 

Мисля, че има хора, за които това е единствен вариант. За мен беше така, знам, че и сега не бих постъпила другояче. Не бих призовавала никой да взима за себе си подобно решение, обаче. Това е много сериозно и обвързано с много отговорности и подготовка решение, което всеки взима сам за себе си. Няма обща формула, както за всяко друго нещо в живота. Асистирането на домашното раждане може и ще бъде регламентирано съвсем скоро. За жалост най-много пречи страхът на практикуващите в болница, от това, че няма да имат достатъчно техника да се справят при проблем. Аз винаги отговарям на това – няма нужда да откриваме топлата вода, хората вече са го измислили и знаят кое работи и кое – не, просто трябва да им се доверим 🙂 Една акушерка за домашно раждане на запад е със съвсем други функции и компетенции, обаче. Това е нещо, което тепърва ще трябва да променяме в образователната система, но според мен най-трудно ще е да се преборим с местния манталитет.

 

А защо го избират – най-често от липса на друг адекватен избор, според мен… Все едно да ме питаш дали искам да ми счупят още две ребра или да се насладя на нещо, близко до оргазъм 🙂

 

4. Как виждаш ролята на акушерката?

 

За мен акушерката е в центъра на събитията, почти наравно с двойката майка-бебе. Тя трябва да е следила цялата бременност на конкретната жена, да знае фамилните ? особености (по отношение на раждането), страхове, търсения, планът ? за раждане и да е отговорила адекватно на всяко питане, да е била там при всяка тревога, да е станала част от това ново семейство. Не виждам причина акушерката да не заема тази функция самостоятелно, а да трябва да е „подчинена“ на АГ специалист. По закон тя има това право и се надявам съвсем скоро да станем свидетели на първите  медицински центрове на акушерки със съвсем различен модел на работа.

 

5. Според теб ще се наложи ли професията дула в България или това е временно явление, докато акушерките си извоюват повече права?

 

Смятам, че дулите вече се наложиха в нашата действителност, поне в големите градове. Не мисля, че има припокриване на задълженията и възможностите на дула и акушерка, а ако някой се съмнява – да поразгледа системите на запад. Акушерката и дулата се допълват чудесно в среда на разбирателство, спокойствие и уют.

 

6. Каква е твоята визия за промяна? Какво според теб трябва да се промени, за да има повече доволни от раждането си майки?

 

Ако трябва да го кажа с една дума – системата. Не може протоколът да е по-важен от конкретен човек (даже двама), не може да има рутинни процедури, не може всичко да минава на конвейер – това са хора, всеки има различни потребности и изисквания и ако на този най-първи етап не доставим това на новия човек смятам, че го ограбваме неимоверно. За обидите, насилието и психическия натиск смятам, че е ненужно да натъртвам.

 

7. Разкажи ни как планираш да работиш за тази промяна, какви са проектите, върху които работиш ти лично или организация, в която членуваш?

 

Както казах – част съм от НПО „Родилница“, често се подвизавам и в йога-студио Янтра, където също срещам редици бременни жени. Това са и най-честите ми възможности за подпомагане на протичане на информацията относно бременност, кърмене и отглеждане на деца. Често ми се случва да консултирам (неформално, разбира се) бременни, родилки или просто майки с поредното дете с прищипан на вратата пръст – намирам това за напълно нормално и прекрасно в един нов тип на общуване без задържане на иформация и без взаимно извличане на материални ползи. В „Родилница“ пък имам възможност за по-формален тип взаимопомощ. Писането на статии, публикуване на изследвания, преводи на различен тип медицинска литература, отпечатването на брошури, организирането на протести, шествия, пресконференции са само част от нещата, които организацията (и в мое лице) прави за подобряване на родилната помощ у нас. В момента продължава да тече кампанията „Не на насилието“, за която смятам, че тепърва ще има да се говори – събрахме информация от стотици жени (и продължаваме) и резултатите са потресаващи! Конкретна информация по този и други проекти на Родилница може да видите на http://www.rodilnitza.com/blog/

 

8. Как и защо възникна НПО Родилница? Какви са основните цели на тази организация?

 

Родилница е създадена като неформална група в отговор на нуждата от по-добра информираност на тукашните бременни жени на български език, усетена и задоволена от група съмишленици по целия свят (членовете ни се простират на поне 3 континента). Създават място (блог), където спокойно могат да споделят по-различни от общоприетите възгледи, методи, изследвания и лични преживявания. Първото организирано от „Родилница“ събитие е „Не На Насилието и Потъпкването на Правата на Родилки в Българските Болници“. За жалост поводът за организирането на подобно събитие се корени в поредното насилие над родилка в българска болница. Създадена е протестна нота и тя продължава да бъде подписвана от стотици до този ден. Следват много събития, свързани все с подобряване на родилната помощ у нас – информираното съгласие, което се дава на родилката за подпис в състояние на родилни контракции и без допълнителни разяснения, за (в повечето пъти) неосъществения първи контакт между майката и бебето ?, а сега отново работим по насилието в болниците. През януари 2012 г. „Родилница“ стана официално НПО. Кампаниите за изясняване и защитаване  на правата на раждащата българка, както и информация относно най-новите аспекти в акушерската грижа са постоянно във фокуса на организацията.

 

Целите на „Родилница“ са в посока подобряване на родилната помощ в България във всички посоки. Част от тях, разбира се, е и узаконяването и регламентирането на асистираното домашно раждане, но има и „простички“ цели, свързани само и единствено със спазването на правата на всяка раждаща жена, не-насилването ? в психически и физически смисъл, което на ежедневен език би значело нещо като – „право да диша и да живее“. За жалост се оказва, че именно там е най-трудно да се работи – голяма част от жените приемат да бъдат насилвани и не подават оплаквания, медицинското съсловие е приело, че обиди в стил „като го прави не крещя, нали – и сега няма да крещиш!“ са напълно нормални и дори се стряскат като ги наречем насилие. Трудно е, има още много път да се върви, но сме тръгнали и сме уверени, че ще стигнем, за където сме тръгнали!

 

9. Кои са постиженията ви, с които най-много се гордееш? А кои са най-големите трудности?

 

Едно от главните постижения и „повод за гордост“ е това, че изобщо започна да се говори затова, че наистина има нужда от промяна. Все повече жени не се страхуват да разкажат какво им се е случило, да потърсят правата си, да изискват нужното им внимание и компетентност от медицинската общност.

 

На второ място слагам това, че наистина буквално родилната помощ се подобрява с всеки изминал ден. Все по-често сме свидетели на прекрасни раждания в тукашни болници с внимание към всеки детайл: възможности за заемане на различни пози на родилката, повече движение, по-малко интервенции, повече свобода за приемане на течности и храна, по-малко персонал, ангажиран с раждането, гарантиращ повече лично пространство за родилката и семейството й, спонтанни напъни, отложено прекъсване на пъпната връв, силен първи контакт между майката и бебето, неразделяне на двойката майка-бебе, адекватна помощ при закърмване, насърчаване на кърменето изобщо и още много малки и лесни, но въпреки това в голяма част от болниците невъзможни неща…

 

Третото (за щастие) е това, че върви диалог за асистиране на домашно раждане. Скоро ще бъде и във форма на списване на регламент за това. Преди 4-5 години част от сега обсъжданите теми бяха не само табу, а направо несъществуващи за повечето хора. Гордея се да участвам в тази промяна на историята.

 

Трудности винаги има. Вече казах – най-страшна ми се струва липсата на информация у бъдещите майки. С връщане на акушерския модел на грижа, в чийто център са именно и майката и бебето ? лесно ще може да се обхванат въпросите и страховете на отделните родилки. Всяка жена ще бъде подготвена за това какво я очаква и ще изпитва по-малко трудности по пътя си на превръщане в родител.

 

Друг много важен аспект е и (за съжаление) липсата на информираност у нашите АГ специалисти. Една голяма част от практиките, позлвани у нас са дори забранени в голяма част от света, появили са се нови практики, за които тук все още няма информация, а и повечето тукашни професионалисти не се появяват на международни АГ конференции, които се организират дори и у нас. Егото (макар и професионално) е най-трудно за преборване, помоему.

 

10. Какво би искала всички бременни жени да знаят?

 

Бих искала да знаят, че са силни и могат да се справят прекрасно с раждането на децата си, да вярват на телата си и да са добре информирани, за всеки процес и функция, на която са способни, за всяка евентуална интервенция и ползите/вредите от тях, да могат да си позволят да кажат „НЕ!“ във всеки един момент, а от време на време и: „И това ще мине!“

 

Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *