Моето провалено водно раждане 8


 

Автор: Ирина Симидчиева

 

Преди време открих това филмче и си представих на шега, че се случва на мен. Е явно няма случайни неща, защото почти ми се случи 🙂

 

През деветия месец от бременността ми на няколко пъти имах чувството, че започвам да раждам. Получавах много силни болки, които обаче спираха и така две седмици преди да родя не усещах никакви болки. Два дена преди да родя бях на обстоен преглед със запис на тонове. Записът показа някакви малки контракции, които изобщо не усещах. Нямах разкритие, нямах даже скъсяване на шийката, водите бяха в норма и проверихме – нямаше изтичане по малко на околоплодни води; правиха ми подробен ехографски преглед с доплер на пъпната връв и кръвоснабдяването на плацентата – нямашe страдание на плода.

 

Денят преди да родя с д-р Киров слушахме бебето – всичко беше наред, а бебето беше високо. Казах му ”Нямам никакви признаци на раждане”, той каза „Ще се появят”. Пита ме дали усещам контракции, понеже съм имала известна чувствителност на корема. Нищичко не усещах 🙂

 

В деня, когато се роди Михаил нямах никакви индикации, че ще раждам, до последно. Дъщеричката ми Калина легна да спи на обяд, Иво работеше на компютъра, а аз се захванах да оправям едни стари бебешки дрешки на Калина и много се преуморих, защото седях дълго време с наведен над леглото кръст. Около 16:00 усетих тежест ниско долу, но не й обърнах внимание. Калина вече беше будна и щъкаше наоколо. Аз казах на Иво, че бих се радвала да подкрепям дъщеря си по време на нейното раждане и да присъствам. Той ми каза, че съм се била шашкала. Тогава се ядосах и му се разсърдих, даже малко го скастрих. Сега ми става смешно като се сетя.

 

Не знам точно какво ставаше и какви усещания имах, но когато окончателно и със сигурност знаех, че раждам беше около 17:00 часа. Тогава започна да ме боли. Този път контракциите в буквалния смисъл дойдоха от нищото. Предния път започнаха постепенно, отначало усещането беше все едно ми се ходи по голяма нужда, а цялото раждане беше около 22 часа. Сега дойдоха като гръм от ясно небе, а цялото раждане продължи 2 часа. Усещах ги като натиск ниско долу, като много силна, неудържима болка, която караше тялото ми да кляка.

 

Започнах да се чудя как да организирам нещата със закарването на Калина при баба й. Бях се приготвила след като я закараме спокойно да се приготвя, без бързане и паника, да поседим до последно в нас с Оля и Иво и чак тогава да отидем в болницата. Знаех, че второ раждане протича по-бързо, защото скъсяването и изглаждането на шийката става по едно и също време с получаването на разкритие. Но понеже първия път раждах 22 часа, се бях приготвила да е около двойно по-кратко, например 10 часа. Затова бях решила да викна Оля в нас преди да отида към болницата. Знаех, че няма да имаме много време. Бях подготвена за това, понеже исках да раждам във вана, а при този случай не мога да отида в последния момент. Д-р Киров обаче беше предупреден, че ще поостана в къщи възможно най-дълго и че искам да вляза във ваната с около 7-8 см. разкритие. Даже го одобри.

 

Много скоро обаче, започнах да се чувствам неадекватна, неконтактна – знаех, че по принцип това е признак, че съм в доста напреднала фаза – тази на транзицията, но някак все не ми се вярваше. Това ме изненада и започна да ме паникьосва – нищо не беше готово, а Калина още беше с нас.

 

Чудех се дали Иво да закара Калина при баба й, или първо да викна Оля за да има някой при мен и тогава да пратя Иво. Звъннах на Оля да знае и да се приготвя. Тя беше заета с децата, но правеше всичко възможно да се освободи. Казах на Иво по-бързичко да закара Калина, че вече много ме боли, но отново ги спрях на вратата – болката вече беше неудържима, ставах неадекватна и ме беше страх да остана сама, исках да има някой при мен. Колкото и да е странно усещах вече напъни.

 

Общо взето почти цялото време си прекарах в тоалетната и в суетене какво да облека. Този път бях решила да избегна клизмата в болницата и реших сама да свърша тази работа. Исках, пристигайки в болницата направо да се цамбуркам във ваната. Сега се чудя за какво ли се мъчих, понеже към 16:00 организма ми сам се изчисти. Ето как природата си знае работата 🙂 Та така клечейки в тоалетната по едно време започнах да осъзнавам, че напъните, които усещам не са от слабителната свещичка, а май е бебето 🙂

 

Та така. 17:00 знаех със сигурност, че раждам, а около 17:30 вече се чувствах неадекватна, а болката имах чувството, че няма да я понеса. Скоро след това започнах да усещам напъни. Помня, че един, два пъти звъннах на Оля. Имах нужда да я чуя. Знаех, че няма никакъв шанс да дойде от другия край на София, даже няма шанс още да е взела и прибрала децата. Звънях и на д-р Киров 2-3 пъти. Той също нямаше шанс да стигне. То ние едва стигнахме! А сме близо.

 

Първия път звъннах на д-р Киров да го подготвя, че раждам, а той каза „чудесно”. Тогава му казах, че не искам да ходя в болницата (както се бяхме и разбрали). Много скоро обаче, започнах да усещам напъни, едва успях да му звънна и криво-ляво да му кажа нещо. Вече бях неадекватна. Спомням си, че казах „дали ще мога да издържа”, той каза „Ами колкото можеш”. Звъннах и на Оля и казах „Много ме боли”. Имах нужда да й го кажа. Сега като се сетя ми се струва странно – тя беше на другия край на София и нямаше никакъв шанс да дойде, но въпреки всичко имах нужда да й го кажа. В този момент имаше лека паника, че нито имам дула до мен, нито лекарят който знае какво искам е до мен, нито Иво беше изцяло на разположение, той беше зает с Калина. А и имаше страх как ще се отрази всичко това на Калина.

 

Изобщо сега като се замисля на мен започна да ми се напъва почти веднага след започването на болките! А контракциите бяха през около 5 мин. И много силни. Някои бяха по начесто, но не траяха 60-90 сек., бяха по-късички. Интересното е, че още щом се появиха си бяха интензивни, много болезнени, през 5 мин. и адски, адски силни. Казах си „мамка му” къде съм тръгнала да раждам естествено при положение, че още с първите болки не мога да издържа. А аз съм била вече на самия край :-). Контракциите останаха много къси като продължителност до самия край, но станаха много на често. Нямах никакво време за почивка между тях. В промеждутъците, когато Калина беше в другата стая, се облягах на Иво права – така ми беше най-удобно този път – права. Другата удобна поза ми беше да клеча когато дойде контракция.

 

Веднага след като приключих последния разговор (казах на Оля, че тръгваме към болницата) се спукаха водите – бяха зелени. Бяха много малко и аз отначало помислих, че почти не са останали води, но Иво после ми каза, че са изтичали непрекъснато, до края. Иво звънна на д-р Киров да му каже да тръгва, а ние се завтекохме към болницата.

 

Вече едвам сдържах напъните, много ми се напъваше, толкова много, че не можех да си обуя панталона. Имаше кратко суетене какво да облека, понеже бях по нещо като нощница, а не бях в състояние да мисля. В този момент съм поискала вода, ми припомня Иво. Той ми налял, аз съм пийнала и съм я зарязала на пода. И в цялата суматоха Калина е седнала на земята и най-спокойно започнала да си топи в чашата с водата един мой чорап :-). През цялото време бях права. Излязох по чехли (хлъзгах се понеже водите ми се стичаха и по чехлите), едва загърната с една вълнена туника, която Иво някак нахлузи върху мен. По пътя срещнахме двама съседи и си беше цирк – аз буквално раждах в момента.

 

Пътувах на предната седалка, надупена към предното стъкло, с двете си ръце бях прегърнала облегалката на седалката и напъвах. Иво ме покри с едно яке да не направим някоя катастрофа :-). Тялото ми самО напъваше. Сега като се сетя, беше уникално! Калина беше на задната седалка. Аз ръмжах, но не виках. Иво после ми каза, че по едно време съм започнала да викам. Бях много вглъбена. Иво ме галеше по гърба от време на време и говореше на Калина, че всичко е наред, че мама в момента ражда нашето бебе и затова е така. Аз в този момент не исках никой да ми говори или докосва. Помолих го да не ме пипа.

 

Толкова беше хубаво, че в този момент нямаше кой да ми говори и напътства, че не бях легнала на родилно легло и че нямаше луминесцентно болнично осветление…

 

И аз все напъвах. Тялото ми самО напъваше. Позата беше перфектна, постепенно така се вглъбих, че времето спря, друсането на колата престана да е дискомфортно, затворих очи и само усещах мократа коса по лицето си. Около мен сякаш всичко изчезна, всичко спря. Аз бях въвлечена в някакъв природен процес, който не можех да контролирам. Тялото ми раждаше само! Движеше го някаква друга сила. Беше страхотно!

 

По едно време ми се строи, че усещам парене. Казах си „Аха ето значи какво е това парене от прорязването на главичката.” Само бях чела за него. Първия път не го усетих заради епизиотомията. Помислих си наум „Хм… че то било съвсем безболезнено това парене, даже приятно”. Странно, но точно това си помислих 🙂

 

Изобщо фазата на напъването този път беше по-различна от предишния. С Калина по време на напъните си ме болеше до края. Напъните бяха болезнени, даже много болезнени контракции, като болката буквално изчезваше когато напънех заедно с нея. Обаче тогава трябваше да полагам почти непосилно за мен волево усилие да напъвам. Беше много трудна, физическа работа за моя организъм. Сега тялото ми само напъваше. Сега от мен сякаш не се искаше кой знае какво усилие. А напъните не бяха болезнени, или по-точно бяха нещо, което не може да се нарече точно болка.

 

Най-болезнени бяха контракциите преди това. С първото раждане напъвах легнала, сега напъвах на 4 крака. Сега като се сетя беше уникално изживяване! Предишното раждане това състояние на неадекватност остана сякаш до края, даже и през фазата на напъване, а когато се роди Калина бях стресирана, даже пред припадък. Сега неадекватността си беше само през периода на транзицията. В момента, в който остана единствено усещането от напъните, неадекватността и болката изчезнаха. Даже в болницата вече непосредствено преди и след като се роди Михаил, бях в пълно съзнание, с напълно бистър ум, взимах решения, отстоявах си позицията, участвах в разговорите съвсем адекватно.

 

По едно време вдигнах поглед и се помъчих да разбера къде сме – високи познати панелни блокове, светофари – аха сега сме пред майката на Иво. Така някак стигнахме до тях, тя живее на около 10 мин. от нас и 10 мин. от Тина Киркова. Той й се обади да слезе пред входа, стовари й Калина и беж към болницата. После ми каза, че бил минал на два пъти на червен светофар. Пристигнахме в болницата. Д-р. Киров естествено не беше дошъл, нямаше как – нямаше време. Иво спря пред самия вход на болницата, там където спират линейки, а аз усещах главата на бебето между краката си. Иво бил излязъл да каже на охраната за мен. Човекът веднага се обадил да съобщи и по спешност ме качиха с количка на втория етаж, а аз се возех пак на 4 крака :-).

 

Всичко беше като насън – познатата ми болница, намръщената акушерка, която винаги е там. „Ние сме за вана с баща, при Киров” изплашено казах аз, а тя „Абе каква вана, какъв баща, какъв Киров! – ти си родила!” Всички се засуетяха притесниха, забързаха. (На излизане след раждането, когато Иво отивал да ми вземе багажа от къщи, охраната му бил казал: „Абе човек защо я водиш в последния момент?” :-)). В този момент имахме страшен късмет, че бях единствената раждаща и пуснаха Иво да присъства въпреки, че не бяхме във ВИП. Нямаше време даже до там да ме закарат. После Иво ми каза, че и да искали нямало да могат да го спрат. Той беше там през цялото време, държа ми ръката. Никога няма да забравя как хвана ръката ми и приближи лице до моето за да ми привлече вниманието и каза: „Ира слушай ме! Главата е цялата отвън. Остава съвсем малко. Всичко свърши”.

 

Осъзнах колко е важна подкрепата по време на раждане. Колко е важно да има някой, който да ти държи ръката, особено в една толкова враждебна атмосфера като държавната болница. Протегнах ръце да пипна бебето, а акушерката или лекарката, не помня точно, все казваше „какво толкова пипаш там!” Иво помоли да не ми се месят. Напънах веднъж и бебето се роди. Престоя в болницата беше буквално минути. „Къса пъпна връв”, каза някой. Видях как се ражда! Нямаше кръв, а той беше един сиво-синкав. Интересното беше, че не беше покрит с много верникс. Роди се изцапан в мекониум. Изплака веднага, даже още преди да е излязъл целият, и много силно.

 

Иво поиска отложено прерязване на пъпната връв, а всички погледнаха със зяпнала уста. Сложиха го върху мен. Аз казах ‘здравей’ и започнахме да се разглеждаме. Плацентата се роди естествено и много бързо. Искаха да ме натиснат по корема и да я издърпат, но Иво каза, че предпочитаме да изчакаме спонтанна контракция. Те пак зяпнаха от почуда. Аз се заех да разглеждам плацентата, докато я проверяваха много ми беше интересна. Иво ми каза „Ето я, цяла е”, при което всички отново зяпнаха от учудване на този така компетентен баща. Благодарение на Иво се съобразяваха непрекъснато с нас. Опредено бяха респектирани. Сигурна съм, че ако бях сама щеше да е много по-различно. Те и така ме наобиколиха сума ти хора, имаше и студентки. Зад стъклото в съседната родилна стая пък седеше един лекар с подпрени лакти и важен поглед и гледаше буквално като на кино всичко, което се случва.

 

Лекарката възстанови разкъсването ми, като мърмореше „ето как къдраво си се разкъсала!” Един вид „Абе вие с тия естествени неща, ето виждате ли какво става!” А аз се възстанових много по-бързо и лесно от миналия път, когато имах епизиотомия. А Михаил се роди по-голям от Калина. С предишното раждане не можех да седна в продължение на месец и болеше много, като след операция. Сега можех да сядам и ставам веднага след раждането! В болницата даже не ми правиха тоалет. Още на другия ден си разкрачвах краката във всякакви пози. А един от лекарите на визитация ми каза, че на картона ми пишело „родила на вратата”. След като ме зашиха, ме затрупаха с бумаги да подписвам. Трябвало да ми се вземе кръв от пръста. Започнах да се пазаря, че не искам, че много ме боли понеже имам слабо оросяване на пръстите и трябва много да ми ги стискат за да вземат кръв. Те умряха да се смеят как може да ме е страх от такова нещо и то след като току-що съм родила! После ми викаха страхливката. На другия ден всички говореха за моя случай.

 

Та така се провалиха моите планове за водно раждане със свещи, приглушено осветление, музика. Само като си помисля, че имахме колони за музика в багажа си :-). Това беше раждане почти без кръв, без абокат, бръснене, клизма, слушане на тонове, ехографска снимка, без нито веднъж да ме проверят за разкритие, без рязане, натискане, викане. Помня краткото време, през което имах силни и болезнени контракции, помня как напъвах в колата и после Иво и Михаил с неговите подпухнали червени устни, намръщена физиономийка и трезво гледащи изучаващи бебешко сини очи :-).

 

Чувствах се много адекватна веднага след раждането, даже не бях замаяна. С предното раждане 22 часовите контракции ме бяха изтощили. Сега, понеже всичко стана много бързо, организмът ми даже не беше уморен. Бях свежа и изпълнена с енергия, все едно не бях родила. Бях гладна и с Иво си похапнахме от храната, която бяхме приготвили за раждането. Хвана ме яд, че в суматохата телефона беше останал в нас, и не можах да звънна на никой. Д-р Киров явно се беше обаждал, защото акушерката ми каза да му звънна. Звъннах му от телефона на Иво, а той с един весел и смеещ се глас ми каза „Честото!”.

 

После по време на престоя в болницата идваше да ме вижда всеки ден. Много искрено ми се радваше и интересуваше от мен. Той ми погледна шевовете, а и аз държах той да ме погледне, интересуваше се от кърменето, говорехме си за раждането. Един ден аз му казах, че ми е малко мъчно, че не съм си реализирала раждането. Той каза „Нищо, следващия път”. Аз казах „А ако пак така стане?” И той „Ми тогава направо вкъщи” :-). Много е готин този човек. Вдъхва доверие и спокойствие!

 

Мисля, даже съм сигурна, че това светкавично раждане се дължи на упражненията, които правих през цялата бременност, още щом разбрах. От първото раждане си знаех, че ще трябва да съм физически подготвена. Тогава имах възможност да се движа до последно, но просто тялото ми нямаше физическата сила да издържи (и мен да държи) на силната болна. След около 7-8 см. просто легнах по гръб, а болката беше сковаваща – не можех да помръдна. Сега реших, че ще трябва да съм и физически подготвена и всеки ден правих доста трудни упражнения, даже за небременна жена.

 

Сегашното раждане го изкарах почти цялото изправена, така ми беше най-удобно. Гравитация също си е свършила добре работата :-). Йогата също много ми помогна – дишането ми беше станало втора природа и когато започнаха контракциите пълних корема с въздух и матката се изпълваше с кислород без да се замислям.

 

Интересно, исках да родя във вода с Оля, д-р Киров и таткото. Точно го бях организирала и бях безумно щастлива как съм нагласила перфектното раждане, когато разбрах, че ще трябва да остана без подкрепата на дула. В този момент веднага започнах да усещам колко важна е тази подкрепа! Накрая се получи така, че родих и без Киров, а и плановете за водно раждане се провалиха. Подкрепата на таткото беше неотменима за мен и в най-важния момент. Но като погледна назад – през по-голямата част от времето бях сама – сама с болката! И най-запомнящото и хубаво нещо от раждането беше потъването в болката!

 


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 thoughts on “Моето провалено водно раждане

  • Катя

    Ех, завиждам за такава болка! Чусно си се справила! И не мога да повярвам – Докторът така хубаво да те окуражи – „следващият път вкъщи!“ Той е цяло съкровище! 🙂

  • Виолета

    Вълнуващ разказ! Толкова много прилича на моята история. При приемането ми в болницата ме посрещнаха с абсолютно същите думи (може би е била и същата акушерка) – „Абе каква VIP стая, какъв баща, какъв Киров! – ти си родила!“. Д-р Киров все пак успя да дойде за самия финал на раждането. Изключително съм му благодарна за вниманието и подкрепата, която ми оказа по време на целия ми болничен престой!

  • Ira

    Благодаря ви за милите думи на всички!
    Катя, ами какво друго да каже докторът. То наистина почти вкъщи си се случи 🙂
    Ха Виолета страхотно! Наистина най-вероятно е същата акушерка 🙂

  • Eli

    Браво, такива трябва да са разказите за раждане, пък дано повярват , че когато си подготвен не е страшно.
    „Родила на вратата“ 🙂 )), „родила в колата“ 🙂 )) Както дойде, никога не знаеш.
    Поздравления и за тати, поне той е успял да бъде до теб.