12 дни борба за естествено раждане 8


 

Аз се казвам Нора и съм майка на едно здраво момченце – Виктор (Победител), който се роди на 19.05.2012 г. Тежък 3 620 г., дълъг 51 см.

 

След като забременях заедно със съпруга ми решихме, че искаме раждането да бъде във възможно най-доброто болнично заведение в региона. За целта трябваше след като започне родова дейност да пътуваме от Сливен, където живеем до Ст.Загора, където бяхме избрали лекар и болница.

 

В шестия месец от бременността ми попаднах на предаване, в което се даваше информация какво представлява раждане с дула. Така попаднах на сайта на Оля. Прочетох цялата информация и започнах да мечтая за моето естествено раждане. Бях дълбоко убедена в желанието си да направя всичко, което зависи от мен, за да се случи, знаейки ползите за бебето и мен. Правех редовно упражнения, хранех се здравословно. След проучване стана ясно, че в Сливен и Ст.Загора няма дула. Единственият вариант беше такава да пътува от София, след като започне родова дейност. Въпреки желанието ми да раждам с дула реших, че това явно няма как да се случи с моето първо раждане.

 

Информирах се и изготвих собствен план за раждане, който подробно обсъдих с наблюдаващият ме лекар от Ст. Загора. Държах на естествено раждане, което не се предизвиква с медикаментозна намеса, както и в последствие пълен контрол върху манипулациите извършвани на бебето и постоянен контакт с него от самото раждане. По всички въпроси постигнахме съгласие с изключение на един – естественото раждане на плацентата. Според неговите обяснения това крие риск от голяма кръвозагуба.

 

И така в началото на деветия месец започнаха нерегулярни и болезнени контракции. На няколко пъти помислих, че раждането започва. Багажът за болницата беше стегнат и постоянно беше с нас на всяко пътуване. Очаквах всеки момент да започна да раждам. На прегледите се установяваше, че все още родова дейност не е започнала и освен контракциите, няма никакви други признаци. През цялата бременност бебето се развиваше с размери над средните за съответният период.

 

Един ден преди термина съпругът ми имаше ангажимент в Пловдив и решихме да направим контролен преглед при доктора в Ст. Загора. На прегледа с ехограф се установи, че бебето има достатъчно околоплодни води, че вече е около 3 800 г. и с размери сравнително големи за моето телосложение. Коментирахме с доктора, че можем да изчакаме до 10 дни да се роди, което би означавало, че с неговите темпове на развитие щеше да стане около 4 кг. и че единствено в хода на раждането ще може да се прецени възможно ли е естествено раждане на това “голямо бебе”. Нямах разкритие, нито необходимите признаци за слизане на бебето. Това означаваше, че щяхме да чакаме още.

 

Бях изпратена веднага след прегледа за запис на тоновете. Това беше момента, в който нашето пътешествие към естествено раждане започна. Записът показа ниска вариабилност на тоновете на бебето, които бяха добри в диапазона 140-150. Настъпи притеснение, че ако ниската вариабилност не е поради това, че бебето спи, означава, че страда и е дошло времето да излезе на бял свят. След няколко часа направихме повторен запис, който даде същите показатели. Дежурният лекар в болницата директно и доста грубо заяви, че пристъпваме към цезарово сечение. Това ме шокира. Не бях подготвена за подобно развитие на раждането. Помолихме за среща с лекаря от Стара Загора, при когото щях да раждам. Той пристигна в болницата и назначи трети запис на тоновете. Ситуацията беше същата. Този път той съвсем внимателно обясни, че се налага да се направи операцията веднага, поради рисковете, които стоят пред бебето – раждане с увреждания или смърт.

 

Тук е моментът да отбележа, че през целия ден аз усещах как бебето се движи активно в мен, както през всички останали дни. В момента, в който лягах за запис на тоновете то сякаш се успокояваше и спираше да се движи. Опитах се да обясня това, но се оказа, че една “толкова прецизна машина” отчиташе нещо съвсем противоположно на моите усещания и беше водеща за вземане на решение от персонала на болницата. Разговорът с доктора приключи в 20.50 ч. и секциото трябваше да започне след 6 часа (защото бях приемала храна). През цялото време със съпруга ми усещахме напрежението от някаква спешност, която не ни даваше право на никакъв избор, при положение, че аз усещах, че бебето е много активно. Питахме за варианта да бъда приета в болницата под наблюдение и да бъдат направени още записи на тоновете или да се предизвика раждането със система. Според политиката на болницата аз бях на термин, без стартирала родова дейност, но с ниска вариабилност на тоновете, следователно нямаше какво да се отлага, бебето трябваше да е готово да излиза и най-сигурният вариант беше да бъде родено веднага, но с цезарово сечение. Поради тази ниска вариабилност ми обясниха, че не може дори и система да се включи, за да се индуцира раждане. Нямах право на никакъв избор. Наблюдаващият ме доктор ми каза, че ако искам мога да се обърна за второ мнение към друг лекар, но в града жени в моята ситуация винаги са насочвани към секцио.

 

Беше ни даден 1 час за размисъл след като подписах, че отказвам оперативна намеса. Този един час беше изключително важен за хода на събитията. Свързахме се с Оля, която ни насочи към лекари в София, които държат на естественото раждане. Разговарях късно вечерта по телефона с д-р Киров от Първа АГ болница. Обясних ситуацията и това, че бебето е активно, че по принцип цикълът ми е нередовен и това няма как да е точната дата на термина ми. Разбрах, че в Първа АГ в София в такива случаи родилките се приемат в патология, за да са под наблюдение. Така или иначе, трябваше да чакаме 6 часа за раждане със секцио и счетохме, че е добре да се възползваме от това време, за да чуем и друго компетентно мнение. Бяхме решени да дадем шанс на Виктор да се роди естествено като веднага тръгнем към София. Не желаехме да рискуваме живота му, искахме компетентно лекарско мнение и възможност да сме под наблюдение. Това нямаше как да се случи в болницата в Ст. Загора и с този екип от лекари.

 

Малко след полунощ пристигнахе в Първа АГ в София. При прегледа ме успокоиха, че бебето не е толкова голямо (около 3 кг.), че скоро ще започне родова дейност и че тоновете му са добре. Само няколко часа след прегледите в Ст. Загора аз получих тази противоположна информация за моето състояние и това на бебето.

 

Нещо много ключово беше пропуснато при записа на тоновете в Ст.Загора. При трите записа аз бях в легнало положение без да се движа. Това е причина да се притиска кръвоносен съд на гръбначния стълб, което води до успокоение на бебето. За разлика от там в Първа АГ в София записите се извършваха в седнало положение и с активно свиване и отпускане на крака. Нещо толкова малко щеше да бъде причината за едно спешно секцио. Благодаря на екипа на Първа АГ, които ми върнаха надеждата и спокойствието в този толкова важен момент.

 

На петия ден след преносването настоях да бъда изписана от болницата и да съм в домашна обстановка, за да се чувствам по-добре и да се настроя емоционално за раждането. Със съпруга ми проучихме възможностите за раждане в града и съответно политиките на различните болници. Желаехме, освен него, на раждането да присъства и дула. Бяхме много доволни от д-р Киров, но не и от възможностите, които Първа АГ предлагаше. За да присъства някой на раждането е необходимо да се плати за ВИП зала, която е доста остаряла и неприветлива и освен това за всеки присъстваш човек (като цяло външни лица не са много желателни) се доплаща. Болницата има много строги правила по отношение на грижата за бебето и родителите не могат да определят какви да са те. Няма начин бебето да бъде с майката от самото раждане и да се спестят нежелани от родителите манипулации. На база на всички тези факти стигнахме до заключението, че единственото място, на което имахме най-голяма свобода на действие и се покриха най-много нашите изисквания за раждане беше в болница Свети Лазар. Обстановката и хигиената също ни направи добро впечатление. Избрахме екип воден от д-р Банчева и акушерка Емилия Казълова. Болницата не поставяше ограничение за присъствие на близки. Така започнахме да чакаме за големия ден.

 

На седмия ден от преносването се срещнахме с Оля, за да уточним подробностите около раждането и за моя голяма радост там беше и Мери Шварц – акушерка от Холандия водила над 6000 домашни раждания. Прегледът й установи, че има достатъчно околоплодни води, тоновете на бебето са добре, но все още няма стартирала родова дейност.

 

С всеки изминал ден се стараех да не се притеснявам, че се отдалечавах значително от датата на термина. На десетия ден след преглед при Мери се установи, че шийката е започнала много бавно да се изглажда и до няколко дни ще започне раждането. На мен не ми се искаше повече да отлагам защото ако до 14тия ден не започнеше раждането можех отново да се изправя пред ситуацията с цезаровото сечение. Обсъдихме с Оля възможности за стимулиране на раждането и започнах да ги прилагам. Междувременно конкракциите не спираха, както и болките, но без да има разкритие.

 

На 18.05. (11 ден след термина) след тежка и безсънна нощ установих, че контракциите са регулярни на 8-10 мин. След обяд станаха по-начесто на около 5-6 мин. Тогава Оля дойде при нас. Изчакахме още няколко часа и д-р Банчева пожела да ме прегледа. Установи се, че все още нямам разкритие, но че шийката е готова. Настояхме да се прибера и да се наспя и при учестяване на контракциите да дойда в болницата. Към полунощ се опитах да легна да спя, защото бях много уморена, но контракциите бяха болезнено силни. Не можех да си намеря място. Със съпруга ми и сестра ми (която в последният момент реши да ни придружи) се отправихме към болницата, където Оля ни очакваше. Към 2 ч. влязох подпирана от двете си страни в болницата с надеждата, че имам голямо разкритие. Оказа се, че е само около 2-3 см. (почти никакъв напредък).

 

Болницата разполага със специално оборудвана стая за естествено раждане, в която бяхме заедно със съпруга ми, сестра ми и дулата. Акушерката и доктор Банчева влизаха да правят запис на тоновете и да следят хода на раждането. Бяха много съобразителни и по време на болезнените контракции изчакваха да преминат преди да започнат да говорят. Използвах различни методи за облекчаване на болката – стоях или се подпирах на топка, сядах на столче за раждане, увисвах на шал закачен за тавана за отпускане на мускулите на тазовото дъно. Много ми помагаха масажите на кръста правени от Оля и съпруга ми. Към 8 ч. сутринта аз се чувствах доста уморена, защото не успях изобщо да се отпусна и да поспя. След поредния преглед ми съобщиха, че съм на около 8 см. (за което имам известни съмнения) и че е желателно да бъде пукнат околоплодния мехур, за да се стимулира раждането, тъй като бебето е все още много високо. Успокояващо при пукането му беше, че водите бяха чисти.

 

От този момент нататък болките станаха още по-силни и болезнени. Не можех да си намеря място, чувствах се изтощена, гадеше ми се, бях като в друго измерение. На няколко пъти ми предлагаха система с епидурална упойка или окситоцин. Аз отказах, защото желаех едно наистина естествено раждане, без медикаменти. При един от вагиналните прегледи изпитах неописуема болка, дори съпругът ми се намеси, за да бъде прекратен. От този момент цялото ми тяло започна да трепери.

 

Поради проблеми в гръбначния стълб за мен лежането по гръб беше изключително болезнено, но в последните часове поради записите на тоновете се налагаше често да лежа по гръб. От друга страна нямах сили да вървя, защото контракциите ставаха много начесто и много болезнени в изправено положение. Според записите на тоновете контракциите бяха достатъчно силни и продължителни, но неефективни. Това ме изтощи напълно. Въпреки всичко продължавах да съм решена, че единственият начин за мен за раждане е нормалното раждане, а не секцио (освен в належаща ситуация). Мисля, че нямаше да се справя ако до мен не бяха съпругът ми, сестра ми и дулата. В един толкова критичен момент е много лесно да се предадеш, но те не преставаха да ми повтарят, че ще мога да се справя и че скоро всичко ще свърши. Дори по време на контракциите, които се записваха ме окуражаваха, когато виждаха, че отминават. Те тримата бяха като новосформиран, но добре организиран екип, в който всеки се включваше на точното време.

 

В 13 ч. на обяд решихме да се съгласим с поставянето на окситоцин и глюкоза с бусколизин за ускоряване на раждането. За мен обаче всичко започна да се случва твърде бързо. Глюкозата, имаше за цел да ми даде сили, но преди да е подействала ми беше пусната система с окситоцин за стимулиране на раждането. Малко след това започнаха и напъните. Аз все още треперех и бях изтощена. Бързо слязохме в родилна зала. Въпреки желанието ми да имам възможност да избера най-удобната поза за раждане, това някак остана на заден план за персонала. Всички и всичко като процеси много се забързаха. До последния момент тоновете на бебето бяха перфектни. При един от напъните ми беше направена перинеотомия, въпреки че аз бях посочила, че не желая такава намеса.

 

В 13.50 ч. проплака на бял свят нашият победител – Виктор. При раждането (предполагам, че може би при перинеотомията) беше спукан кръвоносен съд, което предизвика загубата на повече кръв, ускори много отрязването на пъпната връв (по план таткото трябваше да направи това) и поставянето на външните шевове. Половин час след като се роди, Виктор засука. Бях изключително щастлива. В този момент дойде и прилива на сили.

 

Благодарни сме на Господ Исус Христос, че ни помогна да вземем правилните решения, че ни водеше на правилните места и при правилните хора, че запази здравето и тоновете на нашият син в перфектно състояние до последната минута, за да може мечтаното естествено раждане да се случи.

 

Благодарна съм на екипа на болницата за добрите условия за раждане, които максимално се доближаваха до домашна обстановка, а не болнична, за внимателното отношение, за свободата която имахме да присъстват близките ми хора на раждането, за възможността да бъда с Виктор през цялото време, за грижите за него, които бяха съобразени с нашите желания, за помощта със запушени млечни канали след раждането. Това, което отчитам като пропуск и възможна причина за дългото и изтощително раждане е напрежението и притеснението, което усещах в екипа от това, че имах болезнени, но неефективни контракции, умората в близките ми и персонала от продължителното и започнало през нощта раждане. Вагиналните прегледи, които се правеха на всеки 2 часа и болката, която ми предизвикваха, допълнително ме правеха още по-неспокойна. Подсъзнателно аз се борех с мисълта, че те са притеснени, че раждането трябва вече да се случи, че преносвам и т.н. От това, което съм чела всеки стрес води до покачване на адреналина, а той от своя страна подтиска производството на естествения окситоцин, който отговаря за стимулиране на родовата дейност.

 

Благодарни сме на Олга, която въпреки натоварения си график, се съгласи да бъде дула на моето раждане, да ме подкрепя и да ни насочи към правилното болнично заведение. Казвам правилното, защото всяка болница има своите плюсове и минуси. В нашия случай вярваме, че избрахме тази, която имаше най-много плюсове като ни позволи да направим най-много от нещата, които искахме и да бъдем в по-комфортни условия.

 

В заключение: Всяка родилка има желания и изисквания за своето раждане. От моя опит искам да окуража всички майки да бъдат смели и да не се отказват от тях като се образоват и знаят какви са възможните ходове за развитие на едно раждане. Много важна тук е ролята на дулата и на близки хора, на които имаме доверие. Когато ситуацията е критична, те могат да помогнат на родилката да вземе правилното, информирано решение.

 

Като майки ние ежедневно водим битки с най-различни трудни ситуации, но много важно е да разберем, че нашите битки започват още от момента на създаване на нов живот като преминават през критичната точка на раждането. Едно раждане може да остави спомени, които да са определящи за желанието за бъдещи бременности. Мили, майки, бъдете разумно борбени, за начина на своето раждане. За мен жената е създадена да ражда нормално и независимо от болката не трябва да лишава тялото си и детето си от ползите от това.

 


Раждането на Нора през моите очи:

 

Това раждане беше голямо предизвикателство както за Нора, така и за всички нас около нея. Имаше различни фактори, които допринесоха за това. От началото на регулярните контракции раждането продължи близо 24 часа, събраха й се няколко безсънни нощи, много дълго време не беше приемала храна. Нора имаше нисък хемоглобин, което допълнително допринесе за изтощението й, а след кръвозагубата той падна още повече.

 

Аз от своя страна имах тежка седмица с много раждания, включително едно спешно секцио същата нощ. Затова през нощта, когато болките на Нора станаха силни, не отидох отново при тях, а те дойдоха в  болницата, където бях. Така те постъпиха в болницата много рано – нещо, което по принцип искахме да избегнем.

 

Имаме съмнения, че разкритието беше 8 см, когато спукаха мехура, защото малко преди това беше 5 см., а след това нямахме напредък дълги часове. Според Мери Шварц самото спукване на мехура би могло да доведе до такова забавяне, въпреки, че обикновено се прави за ускоряване на процеса. Както пише и Нора емоционалните фактори също оказаха влияние – напрежението, усещането, че ни притискат…

 

Сигурно много хора ще кажат, че тези родители са фанатици, защото са отказвали окситоцин толкова дълго, но когато тялото на майката е толкова изтощено, тя има нужда да възстанови енергията си, а стимулирането на изтощената матка с окситоцин може да доведе до още повече проблеми. Това е мнението на Мери Шварц, а в книгата на Елизабет Дейвис „Сърце и ръце“ пише, че че ако напредъкът е бавен, но има контракции, може да се пробват различни техники за ускоряване като пози, разходки и др. Обаче ако контракциите се разреждат, но тоновете са добри, значи тялото има нужда от почивка и в никакъв случай не бива да се прави нищо, най-малко система с окситоцин. Говорих по въпроса и с Ува Майнер, която никога не използва изкуствен окситоцин, а хомеопатия и билки, и общо взето тя е на същото мнение.

 

Разбира се сега постфактум ми идват идеи за много неща, които можеше да направим, за да не се изтощи толкова много, да подпомогнем прогреса на раждането и да избегнем медицинската намеса. Изключително важен е сънят в последните дни преди раждането, поемането на течности и храна по време на дългите раждания (ако майката не иска да се храни или е забранено, може да се пие клетъчна енергия на Аквасорс). Но тогава обстоятелствата се подредиха точно по този начин и няма смисъл да се обвиняваме или да обвиняваме другите.

 

За щастие тоновете на бебето бяха идеални през цялото време и това ни даде възможност да се чака. Имаше много красиви моменти по време на това раждане. Въпреки болката и умората Нора не се отказа и тази сила ме възхищава. Подкрепата на съпруга и на сестра й в трудни моменти беше безценна. Контактът с бебето и началото на кърменето се осъществиха много скоро след раждането. И разбира се избегнахме едно ненужно секцио.

 

С две думи – безценен опит и щастлива развръзка 🙂 Благодаря на Нора и се надявам този опит да послужи и на вас.

 


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

8 thoughts on “12 дни борба за естествено раждане

  • MAGI

    Нори е един страхотен и одухотворен човек, силен и емоционален. Не знаех пълното развитие на раждането й, но сега разбирам, че е и ужасяващо смела. В такава ситуация бих се предала и бих се съгласила на секцио…
    Аз имах прекрасно естествено раждане, без болка почти, за часове и четейки разказа й се чувствам благословена за това. Смятам, че за лесното раждане при равни други условия е важно пълното доверие към лекаря, който води раждането и към неговите решения.
    Виктор е прекрасен и расте толкова бързо, че скоро ще надмине мама:)

  • В.

    В такива моменти емоциите са лош съветник. Мога да си представя какво изпитание за лекарския екип е било това раждане и да ги разбера, когато по изкуствен начин избързват нормалните неща. Има нещо, което Нора трябва да признае – умората е значителен фактор с който не може да се бори, казвайки й искам естествено раждане. Умората по време на раждане е пренебрегван фактор, но реално е един от важните. Нора, ще имаш желаното естесвено раждане, но то ще е вторият път. Тогава нещата се случват по лесно.

  • Ели

    Изумително – тази история звучи едно към едно с моето раждане, от 12-те дни преносване, до бавния напредък, съмнителното пукане на мехура на „8см“ и периотомията против моето желание. Често съм си мислила дали ако бях отишла в болница като Св. Лазар нещата щяха да се развият по-различно, но ето сега си отговорих на въпроса.
    При всички положения, браво на смелата мама, подкрепящия татко и добрата дула! Да ви е живо и здраво момченцето!

  • Олга Недкова

    Страхотна история! Браво на всички участници, и най-вече за смелостта да се довериш на собственото си усещане, а не на записа на „прецизната машина“, и да намериш мястото за твоето раждане. Благодарности за позитивния текст, сигурна съм, че ще помогне за още много щастливи развръзки!

  • Дани

    Браво за смелостта и за вярата в собствените инстинкти! Но за съжаление за пореден път се доказва, че в България естественото раждане изисква финансови възможности (в повечето случаи описани тук). Иронично е – природата да изисква пари…

  • силвия

    Аз изпитах почти същото с изключение на финала който беше операция (предния ден на ехографа бебето беше 3700, а се роди 4700 с двойно увита пъпна връв)
    колко тежко се роди бебето в крайна сметка?