Емоциите около моето раждане и неочакваната развръзка 26


 

И така след този дълъг двоен увод стигаме до същинската част – самото раждане. Как така след цялата подготовка се озовах в другия край на България в толкова напреднала бременност, далеч от болницата, в която смятах да родя? Много просто – бях напълно убедена, че имам още около две седмици до раждането. С предишните ми две бременности беше голямо чакане – багажът за болницата няколко пъти опакован и преопакован, къщата изчистена 10 пъти, пак изцапана и пак изчистена, дрехите за бебето –изпрани, всички необходими неща – закупени, храната – сготвена, изядена и пак приготвена и т.н. И двете ми деца не се родиха преди термина, с Андрей лекарите се намесиха, а с Александър чакането почти седмица след термин ми се беше сторило безкрайно. Затова този път от самото начало се настроих, че няма да родя на 25 ноември, а малко след това. Според моите лични предположения и изчисления терминът ми беше по-късно. Така казах и на Мери, когато решавахме кога да дойде. Предупредих и д-р Николова, че със сигурност ще пренося, за да не ме пришпорват накрая. Не бях подготвила абсолютно нищо за бебето.

 

От това се ръководихме и когато правихме програмата на Мери. Имаше много голям интерес към нейните обучения във Варна, след известно колебание решихме да отидем, но в самото начало на престоя й, за да се върнем достатъчно време преди термина. Планът беше да пътуваме за Варна на 11-ти ноември, в същия ден, в който тя пристигна в България, на връщане да минем през Велико Търново и на 16-ти ноември, десетина дни преди термина вече да сме в София и да чакаме да започне раждането. Разбира се, заради всичките тези планове станах обект на какви ли не майтапи от мои приятели, че ще родя по пътя. Но аз упорито повтарях, че винаги раждам по-късно и искрено го вярвах. 🙂

 

На 11-ти ноември след пресконференцията мъжът ми ни изпрати двете с Мери с думите „Нали знаете – най-важната ви задача е бебето да остане вътре, докато се приберете” 🙂 И той беше абсолютно сигурен, че е много рано още. Разговорите с д-р Николова и Мери за моето раждане и ролите на всеки един трябваше да ги проведем след пътуването.

 

По пътя получих подготвителни контракции, но това не ме притесни – с втората бременност непрекъснато имах контракции от осмия месец, бяха чести и болезнени, но пак преносих. Сутринта преди първия семинар във Варна най-накрая намерихме време Мери да ми палпира корема. Каза, че бебето не е голямо, но още е високо, главата не се е ангажирала в таза, а гръбчето е отдясно (оптималната позиция е с гръбчето отляво). Увери ме, че всичко е наред и имам всички шансове да родя естествено. На семинарите говореше много за селекцията на риска, която правят в Холандия и я попитах после аз каква степен на риск съм. Средна степен на риск – отговори тя и спомена за най-новите изследвания, които категорично говорят в полза на естественото раждане дори след две операции.

 

Трите дни във Варна бяха много интересни. Когато по време на семинарите Мери говореше за раждането и първия контакт с бебето, представяйки го като нещо толкова нормално, прекрасно и забавно, аз се смеех и плачех и бях безкрайно щастлива, че тази жена щеше да бъде до мен. По време на последния ден посетихме трите варненски АГ болници – хората там ни посрещнаха много топло, но Мери много се натъжи от условията, в които раждат българските жени, цялата обстановка, големия процент цезарови сечения и другите интервенции, които задължително се правят.

 

Аз се чувствах добре, въпреки, че бях малко уморена, нямах контракции. Вечерта пътувахме за Велико Търново и усетих, че бебето вече се е преместило отляво. Пристигнахме късно и не се наспахме много добре. Сутринта ни чакаше поредният семинар. Беше 15 ноември. По време на семинара от време на време имах контракции, този път малко по-болезнени, но нерегулярни. Казах това на Мери и тя отговори, че няма нищо странно в това, защото съм много уморена. Тя също имаше нужда от почивка и решихме да си легнем рано. Когато семинарът свърши, отидохме в хотел. На другия ден трябваше да имаме среща с бременни и след това да се приберем в София.

 

Взех душ и си легнах. Мери заспа, опитах се и аз, но не успях да се отпусна, заради контракциите, които сякаш бяха вече по-регулярни, макар и не много болезнени. Не искаха да спират. В един момент реших да събудя Мери и да звънна на мъжа ми да дойде да ни вземе. Пътят от София до Велико Търново е три часа и обратно – още толкова. Не бях сигурна, че раждането е започнало. Мислих по-скоро, че това са подготвителни контракции. Очаквах да има силна болка, която ти спира дъха, както при второто ми раждане – тогава болките ми бяха такива от самото начало. Сега не ме болеше много, но не исках да съм в колата, ако случайно започнат по-силните контракции. Затова исках мъжът ми да дойде, докато има време.

 

Звъннах му, но той не си вдигна телефона – знаех, че има важно събитие тази вечер. Звъннах и на свекърва ми, която гледаше децата ни, но тя само потвърди, че той е на работа. Зачудихме се какво да правим. Мери предложи да ми направи вагинален преглед, за да видим дали имаме основания да се притесняваме и колко време имаме. Резултатът от този преглед шокира и двете ни.  „Имаш 8 см. разкритие, бебето ще се роди след 1-2 часа.“ – каза тя. Не погледнах колко точно беше часът – около 9 часа вечерта.

 

Нямаше време да се ходи в София. Нямаше и много време за мислене. Аз започвах да се чувствам все по-неадекватна заради контракциите, беше ми трудно да говоря и да мисля. Обадих се на една позната и тя започна да ме убеждава да отида във великотърновската болница. Но там не познавам никой. Уплаших се, че няма да пуснат Мери да е с мен и че ще ми направят трето секцио.

 

–          Какво да правим, Мери?

–          Ами ще се роди тук.

 

Гласът й звучеше толкова спокойно и уверено, че не си зададох никакви въпроси повече. Отпуснах се и изцяло се потопих в това, което се случваше с мен.

 

Когато акушерките в Холандия отиват на домашно раждане, те носят със себе си всичко необходимо, за да реагират при усложнение – доплер, окситоцин, метергин, кислород, спринцовки, ножици, конци и игли и т.н. Сега Мери нямаше нищо с нея – само няколко чифта стерилни ръкавици, съвсем случайно. Но дори и да е имала някакви притеснения, по никакъв начин не го показа.

 

Когато дойде контракция, Мери ми напомни да дишам дълбоко с корема и да издишвам бавно. „На теория знам всичко” – усмихнах се. Концентрирах се върху дишането и целият дискомфорт от контракциите изчезна. Усещах ги като вълни от енергия, които преминават през мен. Не се съпротивлявах, наслаждавах им се. Беше много, много приятно.

 

Обаче не продължи дълго – отидох в тоалетната, седнах на нея и много скоро усетих нужда да напъвам. Вече имах пълно разкритие, мехурът беше все още запазен. Мери предложи да го спука – изтече голямо количество бистра течност. „Напъните не болят изобщо” – й казах изненадано, а тя само кимна. Беше ми много добре на тоалетната и известно време напъвах там. Мери беше затоплила стаята,  сложи едни найлони на леглото и предложи да се преместя там.

 

Напъвах малко на четири крака, а после по гръб. Усещанията вече бяха толкова интензивни, че имах чувството, че умът ми е напълно изключил. Имах пълно доверие на Мери, слушах я и всичко, което ми предлагаше, беше от помощ. Имах нужда от нея.

 

Бях в друга реалност. Една част от мен сякаш ме наблюдаваше отстрани, беше спокойна и се радваше на това колко е лесно и не боли. Другата част от мен не мислеше така. Тя беше уплашена от тези толкова интензивни усещания, нямаше сили да продължава повече и искаше всичко да свърши веднага. Това беше най-тежката физическа работа в живота ми. Бях много концентрирана, не виках, а ръмжах по време на напъните. Когато започваше контракция, беше толкова некомфортно, че не ми оставаше нищо друго, освен да поема дълбоко въздух, да се гмурна в процеса и да напъвам с всички сили. Тогава болката изчезваше напълно. Нямаше начин да направя нещо друго. Добре, че никой не ме напътстваше и не ме докосваше в този момент, просто нямаше да го понеса.

 

В интерес на истината, напъвах точно както медицинските лица обикновено съветват – със задържане на дъха, по три пъти на контракция, силно и продължително. Така ми идваше отвътре. И позата ми беше баш класическа – по гръб, подпряна с възглавници, брадичка към гърдите, дърпах си краката нагоре, а когато Мери ми ги подпираше, ми беше много добре. Очите ми бяха отворени и продължавах да ръмжа, но като цяло бях доста тиха (със сигурност другите гости в хотела не са ме чули, нямах нужда да викам). Между напъните си отпусках тялото напълно, все едно е парче памук и почивах. Устата ми обаче не спираше да говори 🙂 „Мери, не мога! Мери, умирам! Мери, направи нещо! Мери, колко още остава! Ама кажи ми точно колко още!” Сигурно бях много смешна, като приказвах всичко това и то на английски 🙂

 

Беше страхотно, че можех да изразя всичко, което чувствам. Да пусна всичко това да излезе, без да се притеснявам какво ще си помислят за мен, как ще се „представя” и дали няма набързо да ми „помогнат”. Можех да бъда себе си. За мен Мери беше точно тази майчина фигура, за която пише Мишел Оден – която няма да те съди, пред която можеш да се държиш напълно свободно и с която се чувстваш в безопасност.

 

Думите, които тя изричаше, бяха точно това, което имах нужда да чуя. Те самите и начинът, по който ги казваше, толкова спокойно и искрено, ще останат завинаги в душата ми:

 

Ти се справяш добре!

Бебето е добре!

Всичко е наред!

Остава още малко!

Не губи вяра в себе си!

Можеш!

Концентрирай се върху бебето!

Просто продължавай!

Мога да ти „помогна”, но така ще направим по-голяма беля, ти ще се справиш отлично и сама!

 

Не знам колко точно време продължи това – за мен втората фаза беше като при първо раждане (предишния път направиха секциото при пълно разкритие), и беше по-продължителна и трудна, отколкото да кажем при второ. Струваше ми се, че продължава безкрайно, а е било не повече от час. Мери ми даваше да пия вода, което също беше страхотно, имах огромна нужда. В един момент вече усещах много силно разтягане долу, все едно че горя. Каза ми, че вижда главичката, че косата е руса и че мога да я пипна. Протегнах ръката си и я усетих, но ми се стори, че е още много далече. Между напъните се връщаше леко назад, което знам, че е напълно нормално, но тогава хич не ме успокояваше. И изведнъж с един напън главата проряза и цялото бебе излезе. Стана неочаквано бързо, а облекчението не може да се опише с думи… Беше 22:50, 15 ноември.

 

Дълго време преди раждането си представях, как ще знам какво да правя във всеки един момент и колко осъзната ще бъда. Нищо подобно! Добре, че Мери беше там да ми каже „Протегни ръце и вземи своето бебе!” Заради всичките усещания нямаше да се сетя да го направя, но тя много добре знаеше, че мечтая да съм първият човек, който ще докосне бебето ми, сама да го „хвана”.

 

Протегнах ръце, взех малкото мокро, покрито с верникс човече и го сложих на гърдите си, а Мери веднага ни покри с хавлии. Бебето плачеше, а аз му повтарях колко много го обичам, че е прекрасен, че му благодаря и че е добре дошъл. Спря да плаче и се кротна върху мен. Усещах го с всичките си сетива – неговата кожа, миризмата му, дишането и топлината му. Времето беше спряло. Точно както спира след като правиш любов – когато прегръщаш любимия човек, усещаш биенето на сърцето му и изпитваш безкрайно щастие и нежност, сякаш сте едно цяло. Така и сега – прегръщах новороденото си бебе, то беше част от мен, макар и вече отделно и никой не бързаше да ми го вземе.

 

Беше толкова хубаво, че дори забравих да погледна пола му. Постепенно се върнах на нашата планета и попитах Мери „Видя ли какво е?” „Не, искаш ли ти да провериш?” – тя беше толкова спокойна и усмихната и с цялото си поведение показваше, че това е моят велик момент и че аз съм майката на това бебе. Проверихме – да, разбира се, беше момче. Станислав! Нашият Стасик се беше родил! Трябваше да се обадя на татко му, който вече ми беше звънял няколко пъти. Представете си изненадата му, когато чу новината. 🙂 Казахме му да идва бързо и да донесе пелени, дрехи за бебето и т.н.

 

Плацентата се роди много бързо, почти веднага след бебето, беше цяла. Кървенето беше в рамките на нормалното, нямаше нищо притеснително. Имах разкъсване, но нищо не ме болеше. Опитах да сложа бебето на гърда веднага, но той не прояви интерес – засука може би час или два след раждането. Мери предложи да си взема душ – беше страхотно, че можех да ходя и да сядам веднага след раждането – след предишните раждания със секцио това беше отнело много дълго време.

 

Дойде мъжът ми и донесе какви ли не дрехи – в бързането беше хванал всичко, което е намерил. Решихме да останем в хотела до сутринта, а след това да се приберем в София и там да отидем направо в болницата Св.Лазар. Tаткото преряза пъпната връв и сега се фука, че той е направил най-важното 😉 При напускането се извинихме на рецепцията на хотела за това, че имаше изцапано спално бельо и обяснихме, че отиваме в болница. Те казаха, че няма проблем.

 

В Св. Лазар прегледаха бебето, премериха го (3,700 кг и 52 см – направо малко бебе в сравнение с братята му!), направиха му изследването за кръвната група и зашиха моето разкъсване. Помогнаха ни и за документите на бебето, изобщо много съм им благодарна за разбирането и съдействието в тази необичайна ситуация. Същата вечер се прибрахме вкъщи и децата ни посрещнаха новото си братче.

 

Мина един месец, но понякога още не мога да повярвам, че всичко това се случи с мен. Толкова много години ме убеждаваха, че съм „обречена да раждам със секцио”, а се оказа, че мога да родя лесно, бързо и без намеса. Знаех, че раждането без болка е възможно, но не вярвах, че може да се случи на мен. Ето че и това се оказа възможно.

 

Знам, колко налудничаво звучи всичко това – нито аз, нито Мери смятаме, че е нормално да се ражда по хотелите и не призоваваме никого да ражда извън болницата. Просто бяхме изненадани от скоростта, с която се развиха събитията. Щеше ми се историята ми да беше по-малко екстремна и „по-политически коректна”, но тя е точно такава, каквато е и дори и да можех, не бих променила нищо.

 

Със сигурност имаше риск, много добре си давам сметка за това, но за щастие всичко протече по най-добрия начин за мен и за бебето. Това, че Мери беше до мен, имаше огромно значение. Жените не трябва да бъдат сами в такъв момент и ролята на медицинския специалист е безкрайно важна. Тя казва, че не е направила нищо особено, но за мен тя направи всичко. За тези два часа тя ми върна увереността в собствените ми сили, излекува всичките ми стари разочарования, подари ми най-щастливите мигове с моето бебе и ме научи как да подкрепям другите жени. Как се е чувствала тя и какво й е струвало да остане спокойна в тази ситуация, само тя си знае. Но винаги ще й бъда благодарна за това. Убедена съм, че всяка раждаща жена заслужава точно такова отношение и подкрепа, независимо къде и как ще ражда.

 

Акушерката по своята природа олицетворява образа на майката. В идеалния случай майката е прототип на човек, до когото се чувстваме в безопасност, който няма да ни разглежда или критикува. – д-р Мишел Оден.

 

Емоциите около моето раждане – част 1


Емоциите около моето раждане – част 2

 

P.S. Не успяха да снимат раждането ми от предаването „Такъв е животът“ по БТВ, но въпреки това историята ще бъде включена в новия сезон и ще се излъчи през януари.

 



Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

26 thoughts on “Емоциите около моето раждане и неочакваната развръзка

  • Sylvia

    Страхотен разказ и прекрасно раждане! Дано да има повече такива! Е, не чак „хотелски“ ;), а толкова естествени!

  • Katya Georgieva

    Олга, как всичко се е подредило така, че да изпиташ това щастие след предишните разочарования – цялата вселена ти е помогнала! И колко ли майки ще разпачеш още, ах тиии! 🙂 Благодаря ти за куража, който дава твоята история!

  • maria

    – Какво да правим, Мери?

    – Ами ще се роди тук.

    Невероятно! Много ме развълнува!
    Сигурна съм, че сега ще предадеш своя опит от изживяното и като дула. Успех! 🙂

  • Свилена

    Прекрасна история, прекрасно раждане.. Чета го от офиса и не успях да сдържа сълзите си така, както се опитвах.. Бъдете живи и здрави! 🙂

  • Ели

    И мен успя да разплачеш, Оля! Много се радвам за вас и затова, че успя да преживееш едно такова прекрасно раждане!!! Наистина трябва да се върне този образ на акушерката-майка, тази, която подкрепя и ни кара да се чувстваме в безопасност!!!

  • Toliana

    Еха, откога чакам третата част! Невероятно. Колко важна е подкрепата на подходящия човек в такъв момент!!! Какъв уникален старт в живота има Станислав. Много се радвам, че всичко е минало толкова плавно 🙂

  • Krisi

    Много мил и топъл разказ! Браво на теб! И е радостно, че си получила именно такава подкрепа по време на раждането. За съжаление, наистина рядко има такова отношение в нашите болници към родилките.. Ако въобще има…

  • Galia

    Невероятен разказ! Вие сте щастлива жена. А аз се върнах 22 години назад, когато в една Окръжна болница родих с акушерка и млада лекарка. Те и Господ бяха до мен. Препратих Вашия разказ на сестра ми, на която предстои раждане и на дъщеря ми, която учи за акушерка и е била част от обучението Ви с Жената и Акушерката Мери. Прегръщам Ви и Ви желая светли Коледни празници!

  • Съни

    Честито момченце! Поздравления!
    Имам няколко въпроса:
    Как бе уредено правно евентуалното ти придружаване от Мери в Св. Лазар? В качеството си на каква чуждестранна акушерка може да присъства на раждане в българска болница?
    Технически как се справихте с наличните кърпи в една хотелска стая? Обикновено в двойна стая са 2 големи и 2 малки, в по-луксозните има и още по 2. От къде успяхте да се снабдите с найлоните, които споменаваш? Предварително ли сте били подготвени?
    За колко време успя да пристигне съпругът ти от София до Велико Търново? С какво бяхте покрили/завили бебето през това време?
    Как реагира персонала на хотела? Кога им казахте за раждането?
    Благодаря ти предварително за отговорите!

  • Olga Post author

    Много благодаря на всички за думите и пожеланията!
    Благодаря и на вас, Съни, но се чувствам като на разпит. Да не сте от полицията? 🙂

  • Bilyana

    Радвам се, че всичко е приключило успешно, макар и неочаквано за теб!!
    Да знаеш каква подкрепа и надежда ми даде, че и аз може да успея нормално, ако те има… Но за това е още много рано! 🙂 БЪДЕТЕ ЗДРАВИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ ПРЕЗ НОВАТА ГОДИНА!

  • Съни

    Не съм от полицията, нито от медиите. Бременна съм и ме вълнуват отговорите на въпросите, които зададох. Надявах се да получа отговор.

  • Aglika

    Оля, благодаря, че сподели нещо толкова лично със своята публика! В живота ни много неща се случват сякаш случайно, както твоята трета бременност (и моята първа). Сигурна съм, че раждането на третото ти дете е бил твоят шанс сама да преживееш естественото раждане, така както си си мечтала да протече преди с всички на пръв поглед смешни подробности. Сега с утроена сила, вдъхновена от вече четиримата мъже в живота ти, ще продължиш да се бориш все повече родилки да изпитат блаженството да слушат тялото си и да прегърнат крехкото телце на малкото същество веднага след неговото раждане.

    Бъди здрава и не спирай да мечтаеш за невъзможни неща!

  • Olga

    Съни, явно се подготвяте за раждане в хотел, така като гледам въпросите 🙂 Присъствието на Мери в Св.Лазар беше уредено като обмяна на опит с международен специалист. За хотела нямахме нищо предварително подготвено. Кърпите не съм броила колко бяха, не ми беше до това, стигнаха ни. С тях и със завивките от хотела бяхме завити. Бяхме затоплили стаята на макс. Мъжът ми дойде около 3 часа след раждането. Не аз, а той е говорил с персонала. Нямаше бурни реакции. Ако имате други въпроси, може да говорим по телефона или да се срещнем наживо.

  • Olga Post author

    Благодаря ти за думите, Агличе! 🙂 Желая ти изпълнена с радост и любов Нова година!

  • елица

    ПРекрасно! Да ви е жив и здрав малкия юнак! Прочитайки послеписа веднага си помислих, тази душица се е родила далеч от видеокамерите, спокойно и хармонично… И е дал един хубав урок на всички:) Много се радвам за вас!

  • Вера

    Оля, след всичките коментари едва ли имам нещо ново да кажа, но изключително много се радвам, че публикуваш тази невероятна – а всъщност съвсем вероятна, нормална, естествена и толкова радостна исторяи на твоето (на Станиславовото) раждане – по-хубаво от това, което е било, не би могло да бъде!!! Едва ли има много жени, които могат да се „похвалят“ (да се зарадват на) с такова естествено и спокойно раждане, което да може да им даде възможността тази радост да ги обладае – и твоето сравнение за чувството след това е толкова хубаво!!! Както и думите ти за майката. И това, че си имала този човек, тази жена до себе си! Благодаря за историята, и за това, че се е случила! В.

  • Мая

    Много се радвам за теб, Оля. Ти напълно заслужаваш своето прекрасно и пълноценно раждане, защото въпреки предишния си горчив опит, правиш толкова много, за да имат естествено раждане другите жени.
    Само едно момиченце ви липсва 😉

  • Анастасия

    Оля, толкова се радвам, че сега благодарение на теб майки имат тази прекрасна възмойност да раждат с дула! Аз само мечтаех за това! Да си жива и здрава и цялото ти семейство!

  • Gergana

    Много разчувстващ разказ за най-хубавото нещо на света!!! Пролях някоя сълза и се вдъхнових за VBAC, въпреки че изпитвам много силен страх.Благодаря!

  • Ивелина

    Много хубав разказ! 🙂 Имах нужда да прочета нещо толкова положително, за да се настроя по – добре за скорошното раждане, което ми предстои…с близнаци :))))