Кое е най-хубавото нещо, което ти се е случвало в живота? 11


Това е историята за раждането на Албена – една от майките, които съм подкрепяла по време на раждането – един много силен и въздействащ разказ, от който всички имаме какво да научим, според мен. Благодаря ти за споделеното, Албена!

 

В месеците на бременността ми често си говорех с моето бебе за раждането му. Исках да се подготвим за него. Правеше ми впечатление колко много жени игнорират момента на раждането, приемайки го като някаква болезнена, трудна и страшна ситуация, в която ще бъдат поставени. Ситуация, която ще бъде управлявана от екип акушери и лекари и бебето ще бъде извадено от тях. Някак си не ми се вярваше нещата да стоят по този начин. Да, ситуацията може да бъде такава, ако бъдещата майка не осъзнава, че главната роля е нейна, за да бъде раждането на детето й прекрасно изживяване.

 

Моето раждане беше наистина прекрасно изживяване. Не беше гладко, нито точно такова, каквото съм си го представяла, но ми остави спомен, достоен за отговор на изтъркания въпрос „Кое е  най-хубавото нещо, което ти се е случвало в живота?”.

 

Подготовката

 

Подготовката за раждането на моето дете започна още докато бях бременна. Информирах се какви варианти за раждане съществуват и какви са техните предимства и недостатъци. Да родя чрез секцио или по нормален начин, но чрез намесата на медикаменти като упойка, окситоцин и т.н., ме плашеше. Чувствах много по-близо до себе си идеята да родя по естествен начин, без никой и нищо да дирижира този процес. В крайна сметка, жените сме създадени, за да родим, нашият организъм чудесно знае как да се справи с едно раждане, мислих си.

 

С развитието на обществото ни, сме се разграничили от идеята, че притежаваме способността да родим без всичката тази излишна намеса, която „научният прогрес” ни предоставя. Имаме напълно неоправдани страхове относно раждането. Слушали сме само плашещи и драматични истории, дори от нашите майки. Въобще, колкото повече се приближава датата на термина, толкова повече се изпълваме с ужас от страшното раждане, което ни предстои. А не бива да е така.

 

Аз се оставих на своята интуиция, изтривайки всички събрани популярни представи и предразсъдъци. Исках да съм в пълна кондиция и възможност да се справя сама с всеки етап на раждането. Да го усетя и да го изживея, оставяйки на своето тяло да свърши това, за което е създадено. Смятах, че то знае какво да прави по-добре от всеки медикамент. Споделях своите възгледи на приятелки или познати, а тяхното отношение, като цяло беше, че съм луда, много смела, не знам какво ще си причиня и т.н… „Окуражаваха” ме, така да се каже, но бях подготвена да срещна такова отношение.

 

Намерих болница, където подкрепят идеята да се ражда по този естествен начин (защото повечето болници и лекарски екипи неоснователно не биха се съгласили на недирижирано раждане).

 

Интересувах се много от тази тема. Така един ден попаднах на разказ на Олга в интернет, описващ едно естествено раждане, в което е участвала като дула. До този момент не знаех за съществуването на дулите. В последствие се запознах с нея и тя се съгласи да бъде и моя дула.

 

Виждахме се месеци преди да родя и успяхме да се опознаем. Често говорехме за раждането, а Олга „разбиваше митове” относно широко разпространявани погрешни твърдения. Едва след като родих, осъзнах, че нейната помощ и подкрепа като дула съвсем не е започнала с раждането, а далеч преди него. Защото когато раждането започна, аз вече бях напълно подготвена да се справя.

 

Раждането

 

Първите признаци усетих сутринта на 28-ми август.

 

С Олга бяхме обсъждали да не бързам веднага към болницата, ако усетя началото на раждането и няма притеснителни знаци. Въпреки това, когато то започна, реших да се запътя към болницата, защото не се чувствах сигурно. С Косьо, моят приятел, се обадихме на Олга и се разбрахме да се чуем отново щом ме приемат и прегледат. Установи се, че родилният процес е съвсем в началото, аз самата бегло усещах контракциите и както каза една от акушерките: „Все още можеш да се смееш и да се шегуваш”. Решихме Олга да не идва веднага. Раждането можеше да се проточи, а и аз се чувствах добре. Около два часа не се случваше нищо особено, Косьо започна да се настройва, че ни чака много дълго и бавно раждане. Държахме Олга в течение, аз все така се смеех и се шегувах, а Косьо играеше игра на телефона си.

 

След това, всичко изведнъж се ускори. Случи се щом мехурът ми се спука. Имах зелени води. Това може да се приеме за притеснително по принцип, но Олга ми е казвала, че е присъствала на естествено раждане, започнало със зелени води и приключило благополучно. Тоновете на бебето бяха добри и това беше най-важният знак, че всичко е наред. Контракциите вече започнаха да стават по-ясни и болезнени. Чувствах се спокойна, въпреки внезапната промяна на състоянието ми, защото бях подготвена.

 

Беше време да повикаме моята дула.

 

Когато дойде, аз вече бях почти „на друга планета”, в положителен смисъл. Както винаги, Оля излъчваше спокойствие.

 

Лекарският екип през цялото време стоеше във фоайето пред стаята ми, с изключение на моментите, в които влизаха да проверят за кратко тоновете на бебето. В стаята бяха най-близките ми и нужни хора в този момент. Косьо, който също беше подготвен за раждането от Олга, държеше ръката ми абсолютно спокоен и наясно какво се случва. Опирах се и се провесвах на него, когато контракцията започнеше. Можех да се движа свободно и да заемам различни пози, което много ми помагаше. Олга беше пуснала приятна релаксираща музика и следеше дали имам нужда от масаж на кръста, студен компрес за кръста и челото или нещо друго. Двамата ми помагаха много.  А на моменти нямах никаква нужда от тях (камо ли от лекари и акушерки) и исках да бъда сама със себе си, докато се справям с поредната контракция. Те може би не знаят, но самото им присъствие в стаята, това, че бяха до мен и ги виждах, можех да разчитам на тях, ми носеше сигурност и спокойствие.

 

Контракциите ставаха все по-силни, с тройни пикове. Спомням си, че си мислех как вече не мога, вече съм уморена, молех се паузата между контракциите да е дори съвсем малко по-дълга, за да си почина поне още малко. Не съм викала, това викане, което показват по филмите, всъщност е голяма измислица. Само мърморех, дишах и се чудех каква поза да заема.

 

Сякаш имах раздвоение на личността – едното ми Аз много го болеше. Няколко пъти питах Олга още колко ще продължи. Тя ми отговаряше, че щом много боли, значи вече остава съвсем малко, трябва да си мисля за прекрасното бебе, което скоро ще гушна. А аз отговарях „Малко ли? Да, бе, да!”, заради болката ставах на моменти раздразнителна, мислех си, че ме залъгва, а се оказа, че наистина остава малко.

 

Другото ми Аз беше като страничен наблюдател на случващото се. Него не го болеше и беше изцяло доверено на способностите на тялото ми, вярвайки, че то ще се справи. Това друго Аз отказа предложението да ми сложат упойка, дошло от лекарския екип в един момент. Усещах силата да се справя. Бях като в транс и сякаш точно така и трябваше.

 

На поредния преглед, предложиха да ми сложат малко „Бусколизин”, за да отпуснат шийката на матката, защото раждането вече беше доста напреднало, а тя се стягаше. Не бях чувала нищо за Бусколизина и погледнах към Олга. Сългасих се да ми сложат, според Оля нямаше да навреди на бебето. Екипът отново ни остави само тримата в стаята. Не след дълго, контракциите преминаха в напъни, които вече не боляха така. Бях чувала още от майка ми какво представляват напъните – буквално нещо те кара да се напъваш и не можеш да го контролираш. Оля повика лекарския екип и ме пренесоха в родилната зала.

 

Започнаха да ми обясняват как да напъвам. Казаха ми да хвана едни дръжки. Напъните бяха много силни, цялото ми същество искаше едно единствено нещо – бебето да излезе. Не чувствах болка. Олга беше до главата ми, а Косьо застана на място, от което да може да види излизането на бебето. Добре, че Олга беше толкова близо. И без това имаше прекалено много хора от екипа, които се суетяха навсякъде около мен. Изглеждаше ми сякаш тя пази мъничко лично пространство за мен. Чувах да казва, че се справям отлично точно в моменти, в които имах чувството, че не мога да се напъвам ефективно. Това ме окуражаваше. Знаех, че имам голямо бебе, затова и излизането му костваше повече усилия.

 

В един момент стана напечено – казаха, че тоновете на бебето падат и трябва да излезе бързо. Единият лекар ме натискаше по корема, вляха ми малко окситоцин и ми направиха епизиотомия. Все неща, които според плана ми за раждане, не желаех да ми се случат. Не желаех, но допусках, че може да се наложат и се бях разбрала с лекарския екип за подобни намеси – само ако наистина се налага. В кулминационния момент чувах да ми повтарят да напъвам, усещах силно натискане по корема, което ми пречеше да си поема въздух, даваха ми под носа маркуч с кислород, стисках Оля за ръката, а Косьо ме галеше и ми казваше на ухото, че много ме обича по толкова искрен начин, че за миг се разсеях. Сякаш всички се бяха напрегнали наравно с мен. Всичко това се случи в рамките на няколко напъна, много бързо ми се стори. В следващия момент повдигнах глава и видях за секунди малкото бебе, току-що излязло от мен. Чух и как изплака. Ще запомня този миг за цял живот!

 

Наложи се да прережат пъпната връв веднага, а не да изчакат да спре да пулсира, както исках аз. Може би заради ниските тонове искаха да се уверят, че бебето е добре. След това ми дадоха да го гушна за малко и отново го отнесоха, както разбрах по-късно, за да поседи час-два в кувьоз. Не беше нищо сериозно, просто за всеки случай. Косьо беше при него през цялото време, а Оля остана до мен. Упоиха ме за кратко, за да ме зашият. След като се събудих, до мен все още беше Оля. Тя ми каза колко шева са ми направили и ми предложи да повика Косьо, който беше при бебето. Каза ми и че съм се справила много добре. Когато Косьо дойде, моята дула си тръгна, оставяйки ни насаме. Замислих се как ли е издържала цялото това раждане при все това, че е бременна.

 

Трябваше да остана и да полежа още близо час в родилната зала. Косьо ми показа снимки на бебето ни от телефона си. Стояхме сами в залата, гледахме снимките и бяхме ужасно щастливи. Това е друг момент, който няма да забравя никога. За миг се замислих за себе си и това, което току-що ми се е случило. Имах чувството, че не се е случвало на мен. Дали ме е боляло? Нямах никакъв спомен за болката. Сега ме „болеше” от щастие. Бях най-доволният човек на Земята! Помислих, че искам още деца.

 

Радвам се, че бях активен участник в раждането на моето дете. Иначе може би щях да имам чувството, че съм пропуснала нещо. Моята дула ми беше дала знания, с които да се подготвя предварително за едно красиво и съзнателно раждане. Бих убеждавала всяка бъдеща майка от ползите на естественото раждане с дула. По време на моето раждане, тя ми даде емоционална подкрепа, сигурност и сякаш нещо като невидима закрила.

 

Иска ми се в бъдеще, когато кажа Дула, да не ме питат недоумяващо какво значи това и какво пък толкова може да помогне.

 

Дулата може да бъде много ценна помощница.

 

А за самото раждане? Сигурна съм, че няма по-хубав начин да родиш от това да се довериш на възможностите на своето тяло. Все пак, цяла бременност му се доверяваме, че може да износи нашето бебе.

 

Нека всичко се случва естествено.

 

Раждането на Албена през моите очи:

 

Това раждане не беше от онези „идеални“ естествени раждания без никаква медицинска намеса (но то какво ли идеално има в живота? 🙂 ) Избраната лекарка, Д-р Бранкова от болница Св.Лазар още през бременността се притесняваше, че бебето е голямо, че стои високо и не се ангажирало в таза чак до самото раждане – в крайна сметка се роди 3.700 г. Зелените води бяха още една причина да не иска да изчаква твърде дълго. Първата фаза не продължи никак дълго за първо раждане – около 7 часа и протече съвсем естествено и спокойно с изключение на бусколизина, който беше съвсем накрая Оставиха ни необезпокоявани в стаята и Албена правеше само това, което й идваше отвътре. По време на втората фаза тоновете на бебето паднаха до 90 и беше напрегнато – изцяло дирижирано от екипа, с натискане по корема, окситоцин и епизиотомия. Труден момент, когато не можеш да направиш много и се чувстваш напълно безполезен. Всичко свърши много бързо. Албена се беше мобилизирала невероятно много – изпълняваше напътствията на екипа без паника, без да се отчайва или оплаква, изцяло фокусирана в това, което трябва да направи – да помогне на бебето си да излезе. Моментът беше много напрегнат и за Косьо – таткото на бебето – виждах, че се вълнува много. Това беше едно от онези раждания, когато си даваш сметка, че предизвикателството не е никак малко. Питах се дали Албена и Косьо не са останали разочаровани от това как протече всичко, от подхода на екипа, от мен… Затова бях много щастлива, когато прочетох разказа на Албена и разбрах, че въпреки трудностите, е преживяла раждането си по този позитивен начин и че то ще остане прекрасен спомен за нея. В крайна сметка това беше целта, а тя има пълното право да се гордее със себе си!

 


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

11 thoughts on “Кое е най-хубавото нещо, което ти се е случвало в живота?

  • Станимира

    Бени и Косьо, честито за прекрасното бебче! Да ви е жив и здрав и много да ви радва!

    Прекрасен е разказът ти. Радвам се, че в крайна сметка нещата са се развили много близо до начина, по който искаше да родиш детенцето ви и че всички сте здрави и щастливи заедно.

    Поздравления и за Оля! И след моето раждане си мисля, че най-важно е да има доверие между родилката и лекарския екип. Тогава сме готови да приемем всичко, защото не всичко е в нашите ръце, но е добре да можем да раждаме в България по максимално естествен начин като в същото време разчитаме на помощта на медицината. Още много осъществени естествени раждания, Оля (и особено едно, което приближава скоро;)!

  • Lina Ivanova

    мда, само дето при мен първия път викането като по филмите хич не беше измислица, покрещях си здравата.
    Браво на всички участници и още поне 1-2 най-хубави неща в живота да ви се случат 😉

  • Станислава

    Много докосващ разказ! Да сте много щастливи и да се гледате с кеф!!!
    За викането и аз виках много – кофти за всички останали, но си е друго да развиваш дробове хихихиих 🙂

    Олечка, много целувки за теб – не мога да си представя някой да не остане абсолютно очарован от теб!!!

  • Katya Georgieva

    ех, че хубави истории – и на Албена, и на Олга! Не може да не се разчувстваш! Браво и на двете! БРАВО!

  • Albena

    Много благодаря на всички за коментарите! 🙂 Мира, надявам се и при вас всичко да е минало добре и бебчо вече да ви раздава усмивки! Благодаря, че те срещнах и те познавам, Оля 😀

  • Olga Post author

    Бени, много прегръдки от мен, и аз много се радвам, че те познавам 🙂 Мира, ще се радвам някой път да споделиш за твоето раждане, само ако решиш и когато си готова, разбира се 🙂 Благодаря на всички за думите!