Раждането на Ксения – предизвикателство и урок 4


Беше ми трудно да седна и да напиша този разказ. След първото раждане, на което присъствах като дула, и след което буквално летях в облаците, второто ми раждане ме накара да се приземя на земята. Но беше безценен опит за мен. Ще се опитам да разкажа тази история за една силна жена, грижовен мъж и за едно раждане, което не завърши така, както се надявахме.

 

Ксения се свърза с мен малко преди Нова година, тъкмо приключвах последните задачки и си мислих, че тази година вече нищо интересно няма да се случи. Заедно с мъжа й Веселин дойдоха да поговорим за предстоящото раждане – термина й беше на 30 януари. Познавахме се още преди Ксения да забременее – беше посещавала курса за раждането, в който участвах преди, но не се бяхме чували оттогава. Тя сподели, че по принцип желанието й е било да роди вкъщи, дори е предпочитала неасистирано домашно раждане пред варианта болница. Само че през последните седмици е вдигнала високо кръвно, имаше подути глезени и петно, което се появаше пред погледа й – тревожни признаци, които говорят за опасността от преекламсия. Това я е накарало да се откаже от идеята за домашно раждане и да започне да търси болница и лекар, който да уважи желанието й за максимално естествено раждане. След като разказах за опита си като дула в Свети Лазар, решиха, че ще се срещнат с д-р Николова. Чух се с нея и с Емилия Казълова – акушерката, която посъветва да си купят апарат за мерене на кръвно и да го мерят всеки ден.

 

Както се бяхме разбрали, на 7 януари (беше петък) се срещнахме с Ксения и Веско и заедно отидохме при д-р Николова, за да обсъдим раждането. Бях помолила Ксения да напише план за раждането – прочетох го за първи път в чакалнята пред кабинета. Хм… Това наистина беше план на жена, която иска неасистирано домашно раждане, само че в болница. Освен обичайните желания като да роди без медикаменти, да има възможност да си променя позата, да гушне бебето веднага и т.н. имаше и някои по-така – например, да не бъде докосвана от персонала на болницата, самата тя или мъжът й да поеме бебето в момента, в който се роди, пъпната връв да се прегори по методиката на Клер Лопринци, вместо да се пререже и др. Някои неща никога не ги бях коментирала с д-р Николова и не знаех как ще реагира – очертаваше се да е интересен разговор!

 

Влязохме в кабинета и разговорът се завъртя около високото кръвно на Ксения. Д-р Николова прегледа показанията на апарата през последните дни – беше наистина много високо! В последствие се оказа, че показанията на този апарат са неточни, но и болничния апарат показваше, че кръвното е по-високо от нормалното. Последва преглед, ултразвук, запис на тонове – оказа се, че Ксения има леки контракции, които самата тя не усещаше. Д-р Николова каза да мерят кръвното по няколко пъти на ден, и че при това положение, ако кръвното се повиши, има вероятност да се наложи родоразрешение чрез цезарово сечение. Въпреки това отдели време да обсъдим подробно плана за раждане на Ксения – нямаше нещо, с което да не е съгласна (с изключение на прегарянето на пъпната връв, което не остана време да обсъдим, а и ги посъветвах да не повдигат въпроса предвид ситуацията). След разговора си тръгнах, а те останаха още малко да разгледат болницата и за да ги научат как да мерят кръвното.

 

Същата вечер Ксения ми се обади и каза, че има странни усещания – не точно контракции, по-скоро непрекъсната болка като при цикъл. Беше притеснена, защото беше сама вкъщи. Каза, че мисли, че раждането започва. На мен по описание ми прозвуча по-скоро като подготвителни контракции или ранна фаза на раждането и нямаше какво друго да я посъветвам, освен да се опита да си почине. Звънна ми още два пъти през нощта. Болките не ставаха по-силни или по-регулярни, но не й даваха да се отпусне. Проблемът е, че те живеят точно в другия край на града от Св. Лазар, а мъжът й не шофира, така че дългия път трябваше да го пътуват с такси. Отделно от това го имаше и сериозното притеснение по повод високото кръвно, така че може би около 3 часа през нощта ми се обади, че са вече в болницата и въпреки, че още няма разкритие, дежурната лекарка е решила да не ги връща вкъщи.

 

Сутринта на 8 януари (събота) отидох в болницата – всичко беше спокойно, болките поутихнали, разкритие няма. Кръвното налягане – съвсем нормално, няма никакви основания за притеснение. Записите на тоновете показваха, че има контракции, но Ксения не ги усещаше, както понякога се случва, когато има много околоплодни води, както беше при нея. Спомни си, че майка й също е имала много околоплодни води е разказвала, че не си е усещала конкракциите, докато не се е спукал мехура. Използвахме времето за да обсъдим  плана за раждането с Емилия Казълова, а след това решихме да излезем на разходка. Ако след това все още няма контракции, значи е било фалшива тревога и е по-добре Ксения да се върне вкъщи. Двете отидохме в зоопарка. Денят беше студен, но слънчев, имаше много сняг навсякъде. Поговорихме си за какво ли не. Нямаше никакви контракции. Тръгнах си по обяд и се разбрахме, че ще чака мъжа си за да се прибират вкъщи. Явно моментът все още не е дошъл (все пак беше 3 седмици преди термина).

 

Е да, ама не. Около 17 часа ми звънна, че околоплодният мехур се е спукал и водите са изтекли с поток, така че ще си остане в болницата. Разбрахме се да се чуем, когато се появят контракции. Явно след спукването на мехура те са започнахли почти веднага, така че следващото обаждане беше около 19 часа, този път Веселин каза, че контракциите са на всеки 3 минути и продължават около 1 минута. За мен това беше знак, че нещата са сериозни и започнах да се приготвям да тръгвам. Докато чаках мъжът ми да се прибере с децата, свалих на компютъра си огромни количества релаксираща музика, приготвих си чантата, сложих и неща за хапване и направих чай с лимон и мед. Пристигнах в Св. Лазар около 21 часа. Контракциите наистина си бяха така – на всеки 3 минути с продължителност по 1 минута. Не помня кога точно Емилия й провери разкритието (вагиналните прегледи наистина бяха много редки) – беше 3 см. Бебето беше в добра позиция, прилегнало към шийката на матката. Пуснах музика и започнах да й правя масаж на кръста, показах и на мъжа й как да го прави. Опитахме се с подръчни средства да направим така, че да може да заема удобни за нея пози (на колене на пода най-вече). Правехме компреси на кръста със затоплящи се възглавнички, които от време на време затоплях в микровълновата – те наистина облекчаваха. Така прекарахме нощта – контракции, масаж, компреси, тичане по стълбите, защото микровълновата е на долния етаж, ходене до тоалетна и обратно, контракции и пак контракции. Беше тъмно и спокойно, без странични шумове и хора. Емилия от време на време идваше да провери как сме. По едно време даже ни донесоха още едно легло, за да можем да си починем. Разбрахме се с Веско, че ще се редуваме да спим – легнах, затворих очите си, но не можах да заспя. Ксения беше заспала и контракциите й се бяха разредили – радвах се, защото знаех колко е важно да има сили.

 

Рано сутринта Емилия дойде да провери разкритието. Беше 9 януари – неделя. След цяла нощ контракции, разкритието все още беше 3 см. Започнахме да се опитваме да подпомогнем процеса с вертикални позиции и разходки (така контракциите ставаха по-чести и по-продължителни), а след това опитахме и увисване на слинг (не беше много удобно) и стимулация на зърната (наистина засили контракциите, но не й беше приятно). Оставих ги за известно време сами с мъжа й и отидох да закуся. Говорихме си с Емилия и колежките й, че нещата се проточват, че Емилия ще трябва скоро да си тръгне, защото има курсове и че се надяваме, че аз няма да я дочакам, защото ще се върне след 18 вечерта. Тогава наистина не вярвах, че е възможно да я дочакам. Звъннах на мъжа ми и го помолих да ме замести на мероприятието, което бях планирала за този ден. Върнах се при Ксения.

 

Умората след безсънната нощ вече започна да си казва думата, по едно време се унесох за малко седнала на стола. Желанието да помогна ми даваше нови сили – все пак не аз бях тази, която имаше контракции през цялото това време. Притеснявах се за нея да не се изтощи прекалено, но за щастие тя успяваше да заспи от време на време, хранеше се и поемаше достатъчно течности. Определено се справяше много добре. Персоналът на болницата не ни пришпорваше по никакъв начин, идваха да слушат тоновете на бебето и д-р Николова каза, че докато те са добри – няма проблем, ще чакаме. Не са предлагали ускоряване с окситоцин, веднъж предложиха система с глюкоза, която Ксения отказа. Вагиналните прегледи, макар и редки, бяха доста стресиращи за Ксения – от една страна болезнени, от друга страна все така ни даваха информация, че напредък няма. Говорих с д-р Николова по възможност да ги правят колкото се може по-рядко и по-внимателно, на което тя резонно ми обясни, че след толкова много часове, тя като лекар има нужда от тази информация – дали има напредък или не. Напредък нямаше. Виждах го и без вагиналните проверки, макар че не исках да си го призная. Не съм опитала всичките алтернативни начини за проверка на разкритието, но просто виждах и усещах, че тъпчем на едно и също място. Въпреки това Ксения никога не се предаде, не се оплака, не попита “Колко още ще продължи?”. Мъжът й от своя страна беше забравил за своите нужди и през цялото време всеотдайно я подкрепяше с цялата си любов и нежност. Единственото нещо, за което Ксения молеше и копнееше беше топла вана, която според нея щеше да подпомогне разкритието, и която за съжаление нямаше как да й осигурим. Повтаряше “Не мога да се отпусна, не мога да се отпусна, всичките ми мускули долу са стегнати.” Влизаше под душа, но уви, това не даваше нужния ефект.

 

По едно време излязохме в коридора с мъжа й за да поговорим – дали има нещо, което я притеснява? Някакви страхове, които я измъчват? Нещо, с което бихме могли да й помогнем? Можехме само да гадаем…

 

Поредният труден момент настъпи в около 15 часа следобед. Д-р Николова дойде да чуе бебето и да провери разкритието. Тоновете все още бяха добри, разкритието – почти без промяна. Тогава лекарката за първи път повдигна въпроса за това, че може би е добре да се подпомогне процеса. Направи го много деликатно, без да се опитва да налага мнението си. Каза, че според нея епидуралната упойка ще подейства добре и Ксения ще роди за 2-3 часа. Имаше логика в това – понякога при подобни случаи епидуралната наистина отпуска мускулите и  подпомага процеса. Не знаех какво да кажа. В този момент вече бях започнала да усещам, че имаме нужда от помощ. Но от друга страна Ксения толкова геройски издържа всичките тези часове и се справяше с болката – ние ли бяхме тези, които да й предлагат упойка, щом самата тя не е поискала това?

 

И така още 2-3 часа продължихме без упойка. Последни опити да подпомогнем прогреса – техники, упражнения, пози, акупресура, топли компреси едновременно и на кръста и на долната част на корема… Ксения вече беше много изтощена и през цялото време желанието да помогна и да направя нещо в мен се бореше с желанието да не преча. Помоли ме да й направя масаж в долната част на корема – масажирах я нежно и тихично й говорих под бавна музика, за да навлезе в релаксация. Вярвах, че ще се случи чудо, нещо ще се промени,  че много малко й трябва, че тя ще се справи, няма начин да не се справи…

 

Когато д-р Николова дойде следващия път разкритието беше 5 см, но тоновете на бебето бяха започнали да се влошават. Бяха минали две денонощия от първите контракции и над 24 часа след спукването на мехура, с интензивни контракции. Лекарката каза,  че има начално страдание на плода и че вече е късно за епидурална упойка, вече ги нямаме тези 2-3 часа, в които бихме могли да чакаме. Според нея секциото е най-безопасната опция, но все пак родителите са тези, които решават. Погледнах Веселин – в него нямаше и капка колебание, здравето на детето беше на първо място. За мен също най-важното в този момент беше тя и бебето да са добре. Но все пак Ксения беше тази, чиято дума беше последна, и след кратък размисъл тя се съгласи да направят секцио.

 

Вкараха я в операционната и пуснаха мъжа й да влезе при нея. Аз седях в коридора на един стол. Бях блокирала. Не можех вече по никакъв начин да помогна. Беше ми мъчно, но не се колебаех дали решението беше правилно или трябваше да чакаме още. Видях как донесоха бебето за преглед и процедури – красиво, здраво момченце – Стоян, 3 200 г, точно както беше предсказал лекарят на Ксения. Отнесоха го. По едно време дойде Веселин и каза, че бебето е добре, но имат притеснения за него и ще трябва да постои известно време в кувиоз. Не можах да дочакам Ксения да се върне от операционната и да дойде в съзнание (наложи се да й сложат пълна упойка), тръгнах си от болницата около 19 часа. Беше ми безкрайно тъжно, че нещата се развиха по този начин.

 

После научих, че Ксения е получила тежко кървене през нощта след операцията, което както лекарите казват, често се случва при  толкова продължително раждане и изтощение на матката. Имаше и сериозни притеснения за здравето на бебето – беше под наблюдение и на медикаменти в първите няколко дни. За щастие всичко завърши добре – на петия ден ги изписаха и си се кърмят.

 

Дълго време след това в главата ми прехвърчаха хиляди мисли “Ако, ако, ако….” Какво ли щеше да се случи ако бяхме сложили епидурална упойка по-рано? Или ако имаше вана? Или ако бяхме опитали още някоя алтернативна техника или метод? Или ако Ксения беше останала вкъщи? Ако имахме някоя домашна акушерка-вълшебница? И още много, много Ако… Разбира се и родителите като мен си задават всички тези въпроси. Таткото на бебето го е написал много хубаво тук. Но си давам сметка, че вече не можем да променим това което се случи, трябва да го приемем. Щом се е случило така, може би е имало причина. Това раждане ме научи, че както родилката, така и дулата трябва да бъдат подготвени за най-различни варианти, гъвкави, не бива да изпадат в крайности и трябва  да имат доверие на лекаря и екипа, с който работят. Говорихме си след това с д-р Николова – със сигурност и тя също като нас наистина се надяваше, че нещата ще се получат, но се наложи да се намеси в интерес на бебето. Тези неща, не че не съм ги казвала и преди, но е друго да го усетиш в една толкова реална ситуация. И най-важното – майката е тази, която ражда и тази, която взима решенията. Аз като дула мога само да бъда до нея и да я подкрепя в нейния избор. Искрено се надявам, че споменът за това раждане няма да бъде само негативен и че освен разочарованието, че не е родила естествено, Ксения ще си спомня, че е била подкрепяна и обичана и ще се гордее със себе си. Мисля, че има всички основания за това, защото е много издръжлива, способна е да поема отговорността за себе си и детето си и да взема трудни понякога, но мъдри решения. Най-вероятно завинаги ще й остане поне малко тъга заради това, че не се е получило, но се надявам, че няма да съжалява за решенията, които е взела.

 


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

4 thoughts on “Раждането на Ксения – предизвикателство и урок

  • Градската Самодива

    Дулите се заформят като една група доста опасни хора. След като трябва на живо да видите, че раждането може да се измени драматично; след като на идейно ниво си говорите само за хормони и колко е прекрасно. Да, но не се ражда на идейно ниво. Мъчите и жени, и бебета в името на някакъв странен идеал.

    Да, най-добре е когато стане естествено, но от самосебе си- а не да се опитваме да наподобяваме естествената ситуация с надеждата, че като прилича на нещо естествено, значи и резултатът ще е добър.

    Баба ми беше акушерка и такива неща е видяла, че „не вярва на процеса на раждане“, както гласи естествената идеология.

  • Olga Post author

    Градска Самодива, мисълта ви ми е ясна, съгласна съм донякъде. Не ми харесва, че обобщавате и използвате думата „дулите“. Това е все едно да се говори „лекарите“ като че ли всички са еднакви, „адвокатите“, „фризьорите“, „българите“ и т.н. Аз не се „заформям“ и не мисля, че трябва да отговарям за постъпките на всички дули, които ще се появяват. Ако упрека е лично към мен по повод на раждането на Ксения и мислите, че съм я мъчила, и аз дълго време след това се питах – какво щеше да стане ако бяхме сложили окситоцин, епидурална упойка, дали не прекалихме с желанието за напълно естествено раждане и т.н. Но изборът беше на майката, не мой. Видяхме се миналата седмица (10 месеца след раждането) и тя ми каза, че би предпочела още 2 дена да ражда така, отколкото секцио. Най-важната ми поука от този случай беше, че човек никога не бива да е краен. Затова написах разказа, исках да споделя това именно с хора с „естествена идеология“, както ги наричате. И се надявам да е им полезно.

  • Ксения

    Никой не ме е измъчвал. На по-хубаво раждане в българска болница не бих могла да се надявам. Съжалявам само че отидох толкова рано.
    А за окситоцин дори не се замислях, сигурна съм че с него просто щяхме да стигнем до секцио по-рано, и после щях да мисля че се провалих само заради него и да се ядосвам на себе си и на екипа.