Ражданията, които ме научиха на толкова много неща 1


За мен прекрасно раждане не означава да не те боли. Родих Андрей за 40 минути, без болка, слушайки приятна музика, но дълго време след това се чувствах празна, неудовлетворена, нещастна. Беше планово секцио, но като казвам планово, нямам предвид, че съм планирала да се случи така. До последно се надявах да родя нормално, дори и в деня, в който отидох в болницата (на термина ми), дори в момента, в който ме приемаха. Но докторката, с която имах уговорка, беше наясно, че ще ме оперира – трябваше да излезе в отпуск и не мислеше да ме чака. Убедиха ме, че не е възможно раждането да стане по-естествен път – бебето е много едро за моя таз, а главичката му стои високо, не е слязла в таза. Бях уморена от огромното си тяло, емоционална, податлива на всякакви влияния и напълно неподготвена за това, което ми престои. Инстинктивно усещах, че не е правилно да извадят бебето от корема ми, само защото е дошъл термина, че трябва да се изчака поне да започне раждането, но тогава думите на докторите все още имаха много голяма тежест за мен. Така че се съгласих. Истината е, че не участвах във вземането на това решение, доверих се без дори да проуча какви са моите алтернативи. Бебето наистина се оказа с тегло по-високо от средното – 4,500 кг. и ми е ясно, че с тогавашната ми подготовка така или иначе нямаше да мога да го родя нормално. Родилните мъки ми бяха спестени, и остана само една празнота и безкрайно разочарование от това, че родиха бебето ми вместо мен и през първите седем дни от живота му се държаха така, сякаш е тяхна собственост – носеха ми го по часовник и не ми даваха никаква информация за него.

 

Малко време ми трябваше за да започна да си мечтая за второ дете. След две години и половина отново имах огромен корем и очаквах второто си момче. Не исках второ секцио и вече знаех много повече неща за естественото раждане – прочетох всички книги, които намерих – Уилям и Марта Сиърз, Мишел Оден, Грантли Дик Рийд, Фредерик Лебойе и други, прерових интернет в търсене на информация, и се запознах с много майки, които са родили естествено – в болницата или вкъщи – и с такива, които са успяли да родят нормално след секцио. Дори проведох конкурс за най-добър разказ на тази тема, а разказите които получих ми вдъхнаха много кураж и сили. Целта ми беше да родя нормално, да избегна рутинни интервенции и да не се разделям с бебето си. Планирах да отида в болницата в последния момент и да взема с мен мъжа си, който да защити моето лично пространство и правата ми. Вече знаех как обикновено протича раждането в българските болници – под непрестанно наблюдение и контрол от страна на лекарите, които се намесват активно и пришпорват хода на процеса. Знаех също, че в повечето блници процента секцио е над 40% и бях подготвена, че няма да намеря подкрепа от страна на лекарите в желанието си да родя нормално. Знаех, че ще трябва да се боря за това, което искам, но и бях готова да направя някои компромиси.

 

Бременността ми беше лека и безпроблемна, чувствах се добре, добре усещах бебето си, правих различни упражнения и знаех, че е то е в добра позиция – с главичката надолу и гръбчето отляво. Към 36-та седмица главата му слезе в малкия таз, което ме радваше много, защото с първото ми дете това така и не се случи до термина. Единственото ми притеснение през цялото време беше, че отново ще е голямо, но се опитвах да го предотвратя с правилно хранене и достатъчно движение. Към края на бременността говорих с няколко лекари за нормално раждане и чух някои не особено приятни за мен неща за това как рискувам живота на детето си заради своите прищявки. Единствено д-р Григорова от 1АГ Света София (моя приятелка беше родила при нея вагинално след секцио) каза, че можем да опитаме, но само ако бебето се роди преди термина, защото пренося ли го, единствената алтернатива, която ще имаме, ще е секцио. Да, само че не мисля, че е редно тя или аз да решаваме кога едно дете да се появи на този свят. Знаех, че трябва да се случи нещо извънредно и много сериозно за да се подложа отново на планово секцио, а това, че терминът е минал, за мен не е такова обстоятелство. За съжаление това условие, което ми беше поставено, успя да ми вгорчи последните седмици от бременността – бях напрегната, постоянно мислех какво ще правя ако пренося и, естествено, преносих. Последните дни бяха особено трудни – постоянно имах болезнени подготвителни контракци и се чудех кога ли ще започне раждането. Разхождах се много, надявайки се, че това ще ускори процеса. Нямах сили да се изправя пред лекарите, защото знаех какво ще ми кажат. Затова изобщо не ходих на преглед, усещах движенията на бебето и знаех, че то е добре. Прекарвах си времето сред природата с мъжа си или с приятелки, които ме успокояваха и подкрепяха.

 

Пет дни след термина все пак реших да отида при д-р Григорова за да видя дали тя ще поеме раждането ми, или ще трябва да родя при дежурен екип без уговорка. Предпочитах да е при нея, защото тя знаеше за “естествените” ми убеждения и щеше да ми позволи някои неща, които други лекари не биха, например, да се движа, вместо постоянно да съм вързана за монитор. Тя ме прегледа, направи ми запис на тонове и ултразвук и каза, че нямам разкритие, шийката на матката още не е готова, но всичко е нормално и може да се изчака още малко. След този разговор най-накрая се успокоих, отпуснах се и раждането започна същата вечер. В 1:30 часа през нощта ме събуди първата истинска, много силна и болезнена контракция. Нямаше нищо общо с подготвителните конктракции от предните дни и разбрах, че дългоочакваният момент най-накрая е дошъл. Болките бяха много силни и интензивни и се зачудих, какво ли ще правя накрая, ако това е само началото. Въпреки това бях развълнувана и много щастлива – съвсем скоро щях да гушкам моето бебе. Не събудих мъжа си – чуствах се много добре сама, без никой да ме наблюдава и да ми задава въпроси, за да мога изцяло да се съсредоточа върху усещанията си и това, което се случва в мен. Правех само неща, които ми идваха отвътре – заставах на колене подпряна на дивана и заравях лицето си в меките възглавници, лягах за да почина на една страна, издавах тихи звуци, направих си чай от каркаде, няколко пъти влязох под душа. Опитвах се да изключа съзнанието си, но умът ми постоянно прехвърляше разни неща, които съм чела за раждането, и това по-скоро ми пречеше, вместо да ми помага.

 

В 7 сутринта се събуди мъжът ми и го помолих да закара Андрей при родителите ми. Когато се върна, закусих, изчаках още малко и се обадих на д-р Григорова. Влязох да се изкъпя за последно. Помечтах си да мога да родя във вана, толкова хубаво беше под струите на топлата вода. Тръгнахме към Света София. Живеем на около час път, така че по пътя докторката ми се обади силно изнервена за да провери къде съм, но аз не бързах особено много да влизам в болницата. Пристигнахме към 11:00 сутринта. Прегледът показа 8 см. разкритие. Попълнихме документите (не подписах информираното съгласие) и се отправихме към ВИП родилна зала за да може и мъжът ми да присъства. Григорова настоя да ми пукне околоплодния мехур (почти нямаше води и мисля, че са изтекли на малки струйки преди това), след това ме остави да се разхождам. Разхождахме се по коридора с мъжа ми и си говорехме, а по време на контракции кляках и се държах за радиатора. След всяка контракция акушерката мереше тоновете на бебето, които бяха идеални. Непрекъснатото внимание на акушерката ме дразнеше. Когато издавах звуци, ме питаше паникьосано дали имам болка в областта на белега от предишното секцио, сякаш очакваше всеки момент да се скъса. Когато ходех до тоалетната, стояха до вратата и ме питаха какво правя там. Всичко това ми пречеше да се отпусна. Когато стигнах пълно разкритие, Григорова каза, че може да се разхождам още 15 минути, след което ще трябва да се кача на родилното легло, за да напъвам. Преди това мога да опитам да напъвам клекнала. Опитах да напъвам лекичко по време на контракции, но все още нямах чувство за напън. Докторката се върна се и ме покани да легна на родилното легло. Беше около 13:00. От този момент нататък нещата се развиха с главозамайваща скорост.

 

Акушерката и лекарката започнаха да ме напътстват да напъвам. Исках да откажа, защото усещах, че тялото ми не е готово и знаех за рисковете на дирижираните напъни (Валсалва маньовър, който не случайно го наричат също и purple pushing), знаех и за недостатъците на легналата поза, особено в моя случай – едро бебе. Но вече не можех да кажа или да направя нищо. Изпитвах много силна болка, поведението на хората около мен беше доминиращо, нямах сили да влизам в конфликт. Напъвах с всички сили, но бебето не помръдваше. След около 20 минути напразни усилия, непоносима болка от разтягането на перинеума, което правеше акушерката и натискането на корема от лекарката, казаха, че тоновете на бебето падат и трябва да избера между форцепс и секцио. Дадох своето съгласие за секцио и започнаха да ме приготвят за оперaцията. Когато ме караха към операционната, вече с поставен катерър и система, най-накрая усетих чувство за напън. Тялото ми напъваше от само себе си, усещането беше много по-интензивно от всичко, което съм изпитвала досега. Сега пък ми казваха да не напъвам, а да дишам, защото така подлагам бебето си на риск. Интересно как бих могла да се противопоставя този импулс, много по-силен от самата мен? Не позволиха на мъжа ми да влезе в операционната. Самото секцио беше много по-трудно от първото – цялата треперех, заради вливанията, които ми направиха по спешност, изобщо не бях на себе си заради болката и проваленото раждане. Най-накрая извадиха моето толкова чакано и желано бебе – Александър, 4,100 кг, 53 см. Аспирираха го и го отнесоха, без да ми по покажат.

 

Това беше моето раждане – интензивно, болезнено, непредсказуемо. Продължи 12 часа и го изживях като „нормално“ почти до край. За мен физическата болка няма никакво значение. Вълнението, радостта, любовта, които изпитваш, когато даваш живот на своето бебе, са много силни и изместват всичко останало. Очакването, усещането, че магията всеки момент ще се случи, спонтанността… Всичко това е прекрасно.

 

През първите месеци след раждането преминах през различни фази от гняв и отчаяние до опити да се убедя, че това беше неизбежно и необходимо. Разстройвах се от всички истории, които чувах, независимо дали позитивни или травмиращи. Бях разочарована, че мъжът ми не ме е предпазил и го обвинявах, въпреки че осъзнавах, че нямаше много какво да направи в тази ситуация. Ядосвах се на лекарката и акушерката, затова, че пришпориха нещата и се държаха грубо с мен. Как се чувствам сега 3 години по-късно? Все още ми е мъчно, че животът на сина ми започна по този начин и че семейството ми трябваше да премине през тези трудни и тъжни моменти. Все още ме е яд, че не съм родила естествено, че не ме оставиха да се поддам на импулса на напъвам, който се усещаше като страхотно облекчение след 12 часa контракции, че не можах да го изживея докрай. Все още съм убедена, че тялото ми и бебето знаеха какво да направят. Възхищавам се на този естесвен процес и за миг не се съмнявам в силите му. Също така, въпреки негативния ми опит, не се съмнявам в собствените си сили и способността си да раждам и отглеждам децата си, да бъда жена и майка. Това да приема своите раждания беше дълъг процес на самоанализ, осъзнаване, търсене на информация. Вярвам, че всяко нещо, което се случва си има причина. Знам, че това което се случи за мен беше важно, за да порастна, да стана по-силна и готова да поемам отговорността за решенията си. Това преживяване ми даде много силен импулс да работя за промяна на ситуацията с раждането в България и промени и собствения ми живот. Гордея се, че съм част от движението за естествено раждане още от самото начало. Все повече и повече хора осъзнават необходимостта от преразглеждане на някои практики в родилните домове и правото на жените да направят информиран избор за тях и децата им. Все повече и повече хора се интересуват от създаването на родилни центрове, от легализирането на асистираното домашно раждане, все повече лекари приемат идеята за активно раждане и все повече жени искат да станат дули. Убедена съм, че сериозните промени тепърва предстоят.

 


Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

One thought on “Ражданията, които ме научиха на толкова много неща

  • Вера

    Сега прочетох този разказ и много се ядосах. Струва ми се, че тези хора нищо не разбират от своята професия. Защо да не напъваш и да родиш бебето си естествено, какъв риск ще е това за него? Колко раждания са провалили… Толкова глупости, и тук ги има не по-малко. Слава Богу, че последното раждане се случи напълно различно!